— Просто са включени в лечението. А и не искаме пациентът да губи надежда.
— Но с тези безсмислени химиотерапии, ако наистина няма шанс, не отслабва ли… как да го кажа?…
— Не отслабва ли организмът? — довърши докторът.
— Точно така.
— Да, организмът му отслабва, защото болката е непоносима. Но как да му кажа, че няма смисъл от повече процедури? Вижте, госпожице, това момче ми харесва. Харесва ми, защото е мъжко момче. Зная какво е сторил и какво е създал, искам да направя всичко възможно той да е добре. Знаете ли как се почувствах, когато установих, че няма шансове? — докторът щеше да заплаче, но някак се сдържа. — Повярвайте, въпреки дългогодишната ми практика, в този момент не зная как точно да постъпя, не зная кое е най-добре. Чувствам се все едно аз съм на неговото място.
— Така е, докторе, аз ще поговоря с него и ще видя какво мога да направя. Благодаря ви за откровеността.
— Тези пари, които сте събрали, могат да идат някъде другаде? По друго предназначение — предложи Уинстън Калър.
— Разбира се. Може би ще ги дарим за някое благородно дело, например за друг болен. Но нека първо да се съвзема от това, което чух току-що. Все още ми е трудно да повярвам — отвърна момичето.
На третия път, когато Сюзън и Хилъри заведоха Франклин на химиотерапия, доктор Уинстън Калър съобщи и на тях, че повече няма смисъл от тези процедури. Той го каза с оптимистичен тон, но всички разбраха какво има предвид.
Франклин продължаваше да гасне, предаден от собственото си тяло. Движеше се все по-трудно. Кони, Питър, Грегъри, Филип и Кони Милър бяха все по-често до него, пропускайки сбирките на щастливата организация. Франклин, придружен от близките си хора, посети още една сбирка, но вече бе толкова изнемощял и отпаднал, че не говореше почти нищо, а наблюдаваше всичко с бледо и каменно изражение. Все едно бе призрак.
Маркус Фрай, който сега движеше всичко в „Хепи пийпъл“, уреди среща с Еди Мичълсън — лидерът на „Виктори“; Купър Стънтфорд — лидерът на втората по сила опозиционна организация, носеща името „За по-добър живот“, и губернатора на областта — Доналд Грецки. На тази среща трите страни се споразумяха да сложат край на агресията в Нюпорт, срещу няколко промени в законите на местния парламент, гарантиращи по-добри условия за бизнес, работна среда и гражданско право. Но най-хубавото в случая беше, че „Хепи пийпъл“ удържаха победа.
Войната бе спряна.
Заради победата над агресията и спирането на войната, „Хепи пийпъл“ организираха грандиозно шествие по улиците на Нюпорт. В това събитие се включиха около хиляда човека, които бяха облекли своите оранжево-жълти елечета. „Хепибанд“ бяха сред тях, като свиреха и пееха победоносни песни. Хиляди хора бяха излезли на улиците и поздравяваха щастливците за факта, че успяха да наложат мотото си и да сложат край на войната в Нюпорт. Много от тях решиха да станат част от „Хепи пийпъл“, която вече се превръщаше в определящ фактор за живота на хората в града и региона.
Когато Фреди Джокович пристигна при семейство Томас, той завари Франклин легнал на леглото, обездвижен и обречен. След като прегледа състоянието, му той каза на останалите, че му остават може би броени часове живот.
Бяха уведомени всички негови близки, както и повечето от „Хепи пийпъл“, но в къщата дойдоха само няколко човека — Филип, Кони Милър, Питър, Кони и Грегъри. Те щяха да присъстват на последните мигове живот на техния добър приятел.
В стаята повечето се бяха струпали около леглото на Франклин. Отляво бяха Хилъри и Сюзън, а до тях, в инвалидната количка, седеше Робърт. Отдясно бе Фреди Джокович, въоръжен с медицинската си апаратура и очакващ да констатира най-лошото. Отпред Питър и Филип бяха прегърнали приятелките си и мрачно гледаха към агонизиращия мъж.
— Ние вървим напред, вече сме все по-близо до върха. Вече сме на „люляковата поляна“ — говореше с трепет Робърт.
— На тази красива поляна можем да спрем, за да си починем, но не го правим — с мъка говореше Франклин, но очите му изразяваха огромно, дори свирепо вълнение. В този момент и той се бе пренесъл изцяло в измислената страна Акомикеран и заедно с брат си вървеше към дългоочаквания връх.
— Ние трябва да вървим напред! — продължи той. — В никакъв случай не трябва да изоставаме!
— Върхът е близо, Франк! Ето го горе, обвит в мъгла! Виждаш ли го? — Робърт погледна с безизразни очи нагоре, сякаш гледаше нещо далечно.
— Виждам го, Роби, виждам го! Прекрасен е! Това е най-красивото място на земята! — все по-трудно изричаше думите Франклин. Останалите слушаха безмълвно диалога на двамата братя, навели глави. Очите на Кони Милър бяха навлажнени.