— На мен също — тя се усмихна.
Автобусът намали и спря. Сюзън стана и тръгна към вратата. Когато видя познатата улица, се почувства отегчена, защото отново си представи подканващите си родители, които трябва да са се върнали от работа. Представи си и мазното и отегчително изражение на Питър, оплитащ се в поредната лъжа. Тя застана неподвижна на стълбите, без да слиза, сетне изчака да се затвори вратата. Накрая се върна на мястото си, срещу приятния младеж.
— Отлагам за следващия курс — усмихна се тя. — И без това няма какво да правя в нас.
— Как са гаджетата? — попита с шегаджийски тон Франклин. Но настроението на Сюзън рязко се понижи, усмивката ѝ угасна за миг и тя наведе глава. Франклин, осъзнавайки, че е бръкнал в раната, тутакси се опита да поправи стореното:
— Хич да не ти пука, старай се да се чувстваш добре, независимо от ситуацията, в която се намираш.
— Ти винаги ли си в добро настроение? — попита тя.
— Да.
— Блазе ти — обобщи Сюзън. — Де да можех и аз да съм така.
— Защо не опиташ? Не мисля, че ще ти е трудно.
— Ти и предния път ми каза същото. Може би нямаш и никога не си имал проблеми.
— А може би не ги приемам толкова навътре.
Внезапно автобусът спря и шофьорът извика:
— Това е последна спирка, слизайте!
Сюзън слезе заедно с младежите. Франклин се приближи до нея:
— Хайде да си направим една приятна разходка, после да хванем другия рейс.
Момичето се съгласи и тръгна заедно с петимата мъже и двете момичета, облечени в жълто-оранжеви дрехи.
— Вие улични музиканти ли сте? — попита Сюзън.
— Не само. Свирим и пеем, а и отделно вършим други неща — отвърна един от тях, младеж с голяма къдрава коса.
— А как се казва групата?
— Групата се казва „Хепибанд1“, аз съм Албърт.
— Кони — едно от момичетата протегна ръка.
— Аз съм Филип, приятел на Кони.
— А аз пък съм Грегъри — обади се чернокож младеж с няколко обеци по ушите.
— Аз съм Моника — подаде ръка другата девойка.
— А аз съм Били и харесвам Моника, но тя не ми обръща внимание — намигна едно дългокосо момче.
Всички бяха във ведро и шеговито настроение. На Сюзън ѝ бе изключително приятно с тези оранжеви младежи.
— Ами ти с какво се занимаваш? — попита я Франклин.
— В момента уча маркетинг тук, в университета. Отделно работя в една фирма за текстил. Ами вие какви други неща вършите?
— Освен че свирим на улиците ли? — попита Били.
— Да.
— Раздаваме брошури или реклами, продаваме някакви дрънкулки. Зависи какво ще ни предложат от фирмите, важното е да сме сред хора.
— Да сте сред хора?
— Да. Ние имаме един стремеж или една кауза, както ти е удобно така го наречи.
— И каква е тази кауза, ако не е тайна?
— Да се стремим към абсолютното ЩАСТИЕ — каза Франклин Томас.
— Целта ни е да направим колкото се може повече хора щастливи — обади се Моника.
— Уауу! — възкликна Сюзън. — Нали не сте някаква секта?
— Не. Просто го имаме като цел, като фиксидея. Свирим и пеем щастливи песни, говорим позитивни неща.
— Сега сме петима, но имаме около петдесетина поддръжници. На много от тях сме помогнали да преодолеят трудностите и да станат по-щастливи. За нас най-важното е хората да станат по-позитивни и с по-малко предразсъдъци.
Сюзън слушаше с възторг. Уникално. Младежи, които се стремяха да помагат на хората. Тя не бе виждала такива досега, особено в родния си град.
— Но по света се случват толкова лоши неща. Смърт на близък човек, скандали с хората, които обичаш. Освен това има толкова природни стихии, които разрушават жилището ти и оставаш на улицата. Как тези хора ще бъдат щастливи?
— Всичко се преодолява, стига да знаеш как — отвърна Франклин. — Знаеш ли откъде ми дойде идеята за всичко това?
— Откъде?
— Преди пет години работех в малък супермаркет в Коултън. В този магазин често се отбиваше един клошар, за да се стопли и да похапне нещо, ако някой му даде. Наричахме го Секси, на шеговито. В началото не му обръщах кой знае какво внимание, защото всички се отнасяха грубо с него и го гонеха. Но впоследствие забелязах, че Секси винаги е във весело настроение и говори само позитивни неща. А си нямаше нищо и никой — били взели жилището му с измама, съпругата и синът му преди това починали, а дъщеря му не е искала да го погледне. Но въпреки всичките беди, той така и не каза лоша дума за някого, винаги се шегуваше. Просто беше един щастлив бедняк, много по-щастлив от мрачните и свирепи „богаташи“ от магазина.
— И какво стана с него?
— При едно рязко захлаждане, го намерили зад магазина замръзнал. Умрял, докато е спал. Приех го много трудно и няколко дни не можах да спя. И тогава разбрах една максима — когато умре човек, даряващ на всички щастие и позитивни емоции, загубата е ОГРОМНА, независимо колко близък ти е човекът. Дори и колегите в магазина, макар че не го обичаха, коментираха дълго неговата смърт.