— Ами нормално е такова умно и красиво момиче като теб има приятел.
— Лошото е, че той не ми обръща внимание. Има си някакви свои приятелки, които боготвори, а за мен се сеща само когато има нужда.
— Разбирам — каза Франклин, а след като помисли няколко секунди: — А ти често ли му звъниш и му искаш обяснения?
— Ми, да. Просто искам да знам къде е и защо не ме търси, както е обещал.
— Вероятно точно тук ти е грешката. Повечето мъже не обичат да бъдат подканвани постоянно. Сигурно ако престанеш да го търсиш, той след време ще се сети за теб. И ако продължиш да се държиш по този начин, ще си размените ролите.
— Аз в момента правя точно така — каза Сюзън и се усмихна. — И преди два часа за пръв път се обади да ме моли за прошка. А ти вероятно си доста навътре в нещата… защото го каза прекалено точно.
— Не съм много навътре, но постоянните разговори с хората ме понаучиха на някои дребни нещица. Двамата свиха зад ъгъла и влязоха в кокетна сладкарница с името „Конфектионари Джулия2“. Седнаха на едно сепаре с хубав изглед към планината и си поръчаха по една торта „Сахер“ и по една кола.
— Присъединяват ли се хора към вашето „щастливо сдружение“?
— Всеки ден идват при нас. В повечето случаи се събираме в онази изоставена сграда и там беседваме. Често идват хора, претърпели голямо разочарование, а след няколко дълги разговора вече мислят много по-положително. А понякога ни заговарят на улицата или по автобусите, търсейки щастлива приказка или помощ.
— И вие им помагате?
— Поне опитваме. Но във всички случаи на покрусените им става по-леко.
— Това е много благородна кауза. Няма ли как да печелите от това? Не искате ли пари от хората?
— Не. Ако го правехме за пари, ефектът нямаше да е същият. Когато вземеш пари от някого, той разбира, че всичко е фалшиво. Ние печелим от друго — от музиката, от брошурите или от дрънкулките, които продаваме.
Сюзън го слушаше с нестихващ интерес. Имаше чувството, че все повече навлиза навътре, все по-приятно се чувства в компанията на този лъчезарен млад мъж.
— Ти вероятно много страдаш от пренебрежителното отношение на приятеля си? — попита я той.
— Така е.
— Предните два пъти беше доста умърлушена. Разбирах, че не ти се говори, а и не те карах. Такова състояние е характерно само за любовните разочарования.
— Защо пък точно любовно разочарование? Защо си мислиш, че не е например проблеми в работата или в семейството?
— Изражението ти беше по-различно — очите ти копнееха, все едно си повтаряше непрекъснато „защо?“, „какво се случва?“, „как да постъпя?“. И когато застанах срещу теб, в началото ме поглеждаше с огромно нежелание, даже бих казал с омраза. Ако бяха проблеми в семейството или в работата, щеше да имаш просто сърдито изражение.
Сюзън осъзна, че той току-що бе разкрил най-тънките нишки на състоянието ѝ. Този човек просто бе добър психолог. И вероятно отлично знаеше как да разсмее дори и най-мрачните хора. Сюзън усещаше, че се привързва безвъзвратно към Франклин. Опита се да го сравни с Питър — разликата между двамата бе огромна. Питър също не бе грозен, но имаше скучно и вдървено излъчване. Можеше да дотегне на всеки с преправено миловидното си лице и с постоянните оплаквания и оправдания. Франклин бе коренно различен — ведър, усмихнат, сияещ. В началото го мислеше за простоват веселяк, но той всеки път демонстрираше големи познания по психологията на човешката душа. А и стремежът му да прави хората щастливи, бе повече от благороден.
— Ти да не си доктор по психология? — попита на шега Сюзън.
— Не. Можеш ли да повярваш, че в момента уча машинно инженерство в Стамфорд.
— Студент?! В Стамфорд! Уауу! Това е доста престижен университет?
— Само че уча дистанционно. Все пак трябва да работя и да се грижа за майка си.
— Защо?
— Проблеми със сърцето. Скоро ще ѝ правят операция и ще ѝ слагат байпас. Нека да сменим темата — отговори, като се стараеше гласът му да звучи небрежно.
— Дадено, сър!
— А ти как си с ученето? Работата върви ли? — опита се да я разведри Франклин.
— Всичко е перфектно — излъга тя.
— Така и трябва да бъде.
След това Франклин ѝ разказа няколко смешни истории от детството си и двамата се посмяха. Младежът демонстрираше и завидно чувство за изтънчен хумор, който се хареса много на Сюзън. След като Франклин плати сметката, двамата станаха от сепарето и се запътиха към изоставената сграда. Залата беше празна, но музикалните инструменти бяха там. Той изсвири на китарата си няколко приятни мелодии, които посвети на нея с обещанието, че скоро ще измислят и текстове за песни. Часовете пак минаха в шеги и закачки, в мъдри или отнесени приказки. Когато по-късно трябваше да се разделят, на Сюзън ѝ се стори, че времето бе отлетяло много бързо. Някъде надалеч се чуваха стоическите викове на стачкуващи хора, които дори и в късните часове не спираха със скандиранията. В новините бяха пуснали слух, че се готви гражданска война. На спирката, докато чакаха автобуса, Франклин стана сериозен.