През първия работен ден на Крис в адвокатската кантора той му каза:
— Аз вярвам във вашите блестящи способности, господин Хей. Но вие сам разбирате, че преди всичко трябва да ни докажете своите професионални умения. Поради това не бива да се учудвате, ако първите ви дела ви се сторят донякъде елементарни.
— Това, доколкото разбирам, означава, че като новак ще трябва да поема скучните и незначителни случаи.
Стайнър се усмихна обезоръжаващо.
— Дядо ми казваше: „Няма значение дали плюеш по просяк или по милионер, важно е дали ще те хванат.“ — Говореше с акцент, бавно и с добродушна незаангажираност.
— Аз не плюя по никого — каза Крис твърдо.
— Всички сме хора, а хората си приличат — отвърна Стайнър.
— Само че някои не ги хващат.
Стайнър се облегна назад в креслото и оплете пръсти зад тила си. Макар да се обличаше добре, дрехите му постоянно изглеждаха измачкани и това му придаваше мекушав и дружелюбен вид. Това впечатление продължаваше до прага на съдебната зала — когато за пръв път го видя там, Крис бе потресен от бързината и точността, с които Макс хващаше противниковата страна за гърлото.
— Изглежда имате предвид нещо конкретно, мистър Хей. Защо не ми го кажете?
— Ако трябва да бъда откровен — отвърна Крис, — не съм дошъл при вас, за да обирам останките, а за да си създам име. Сигурен съм, че „Стайнър, Макдуъл и Файн“, подобно на всяка друга търсена адвокатска фирма, ежедневно се отказва от доходни случаи само защото изглеждат толкова безнадеждни, че никой от кантората не желае да се наеме с тях. Честно казано, сър, смятам това за погрешно.
Крис продължи нататък в същия дух, отстоявайки тезата си за правото на всеки да получи най-добрата защита така красноречиво, сякаш пледираше по някое от хипотетичните дела в университета.
— Дано знаете какво вършите, Хей — каза Стайнър.
— Смятам, че знам, сър. Отдавна мисля по този въпрос.
— Ще ви кажа направо, че някои хора тук не споделят вашите възгледи за всеобщо равенство пред закона.
Крис разбра, че Макс има предвид двамата си партньори.
— Без равенство няма справедливост, сър — отговори той.
— Добре, ще видим — промърмори Стайнър.
Следващите пет години Крис работи като вол. Започна, като пое едно от делата, с които фирмата никога не би се ангажирала. Делото беше малко, но не и маловажно. За всеобщо учудване и завист, той го спечели. Не след дълго вече му поверяваха по-значителни и сложни случаи. Решен да постигне своето, той залягаше над работата си все по-усърдно. Успехът го съпътстваше и скоро пресата започна да отразява делата му.
— Ти имаш дар, Крис — му бе казал Стайнър, когато измина една година от постъпването му във фирмата. — Притежаваш това, което аз наричам железен юмрук в кадифена ръкавица — искам да кажа, че съдебните заседатели ти вярват. Те не гледат клиента ти, а теб и се вслушват в това, което им казваш.
Крис триумфално печелеше дело след дело и вече беше търсен постоянно. Тогава реши, че е настъпил моментът да започне свой бизнес.
Сега беше собственик на престижна правна кантора на Парк авеню, за която сам бе подбрал всички служители и сътрудници. По настояване на Макс Стайнър извършваше също консултантски услуги за старата си фирма, която се бе простила с него с крайна неохота.
Така вървяха вещата до преди година и половина, когато Маркъс Гейбъл прекрачи прага на кантората му и всичко се обърна с главата надолу.
Това бе човекът, който стоеше до него сега, в очакване на присъдата си. Срещу него имаше обвинение в предумишлено убийство — съпругата му Линда бе убита със законно притежавания от него пистолет. Гейбъл обясняваше станалото по следния начин. Жена му взела пистолета, за да го изнесе от спалнята. Тя не знаела да борави с него, понеже поначало мразела огнестрелните оръжия. Когато го вдигнала от нощната масичка, неволно натиснала спусъка. Изстрелът бил в упор и я убил на място.
Версията на обвинението гласеше, че Маркъс Гейбъл е поддържал извънбрачна връзка, която съпругата му разкрила. Между двамата се стигнало до кавга, а след това и до бой, по време на който той извадил пистолета и застрелял жена си.