— Тери Хей е мъртъв. Всичко това вече е приключено. Повече няма да изнасям за вас информация. Защо да го правя? Ти не донесе „Гората от мечове“. Не изпълни своята част от сделката.
— Искам да получа изцяло своите сто килограма опиум — настоя Мън. — Не ме интересува какво е било времето през пролетта. Удръжте онова, което не достига, от партидата на някой друг.
— Съжалявам — сви рамене Могок. — Боя се, че вече нищо не мога да направя за теб.
— Ако ти не искаш — каза с престорено безразличие Мън, — ще намеря друг, който ще поиска.
Могок се подсмихна.
— Съмнявам се. Това е едно затворено общество.
— Това също така е едно подкупно общество. Говори се, че в Шан верността на човек се измерва с месечното му възнаграждение.
Могок избягна погледа му.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Искам да кажа — отвърна Мън бавно, — че ако не съм донесъл „Гората от мечове“, това още не означава, че тя не е у мен.
— С какво можеш да докажеш, че наистина е у теб?
— С нищо. Трябва да ми повярваш.
— Не вярвам на никого — рече Могок. — Няма да тръгна срещу генерал Киу без „Гората от мечове“. Ами ако той наистина е безсмъртният Махагири, както казват хората? Ще ме одере жив и това ще е само началото.
— Знаеш ли, че през войната генерал Киу командваше северновиетнамски батальон? — Мън видя как очите на Могок се разширяват от удивление. — Да, така е. От ноември 1969-а до май 1974-а. После му дойде до гуша, метна се на един кораб, дезертира — и ето го тук. — Мън се изплю в знак на отвращение. — Бил съм се срещу него във Виетнам. Виждал съм го да убива много хора. Когато един човек убива, можеш да разбереш всичко за него. Казвам ти, че той не е Махагири.
Могок се взираше в лицето му, като че ли то бе дъно на чаена чаша с останали по него листенца, по които би могъл да гадае. Трябваше да мине доста време, преди да се реши.
— Адмирал Джъмбо те е излъгал. Някой заграбва дяла ти.
Мън усети как стомахът му се свива от тревога. „Това е бедствие с библейски размери, помисли си той. Тери е мъртъв, а половината от месечната ни доставка на опиум изчезва яко дим право в ръцете на неизвестен противник.“ Каква бе гаранцията, че при следващото му идване адмирал Джъмбо нямаше да каже, че номер четири се е свършил съвсем. — „Много съжалявам, но тези фермери от Шан, има ли по-лениви от тях!“ Тук се опитаха здравата да го изработят.
— За кого отиват нашите доставки?
— За някакъв мъж — това е всичко, което знам. Не бях тук, когато е идвал да преговаря с адмирал Джъмбо — отговори Могок. — Придружавах сто килограма номер четири надолу по платото.
— Това не е ли необичайно? Обикновено някой от подчинените ти превежда въоръжените конвои през планината.
Могок кимна.
— Очевидно адмирал Джъмбо не е искал да съм наблизо, когато се среща с посетителя си.
— И, разбира се, когато си се върнал, не си го попитал за сделката, която са сключили с моя съперник.
— Напротив, попитах го — каза Могок. — Но без особен успех.
— И никой от хората тук не е видял що за човек влиза в лагера?
— Първо, той не е идвал в лагера. Адмиралът се е срещнал с него на едно сечище в джунглата на около километър от тук. Взел е шест души със себе си. Естествено, че са го видели, но какво от това? Можаха да ми кажат само, че е бял и едър на ръст. Красив като американски кино артист.
— Американец ли е бил?
— Възможно е. Но от друга страна е подарил на адмирал Джъмбо украшение от изключително рядък къс нефрит. Не мисля, че това е подарък на американец.
— Освен ако не е бил от ЦРУ — каза замислено Мън. — Напоследък при тях работят хора, добре запознати с местните традиции и обичаи.
— Този подарък е свързан по-скоро с личните вкусове на адмирала — отбеляза Могок. — Може би този човек познава добре самия него.
— Значи за момента разполагаме с няколко интересни сведения. Преди всичко, този човек трябва да притежава голяма власт, щом като адмирал Джъмбо напуска лагера си, за да се срещне с него.
— Не мисля, че това е достатъчно, за да установим самоличността му.