Листата падаха, медночервени и златисти, въртяха се и танцуваха в мъгливата слънчева светлина. През оголените клони се носеше сняг. Аликс лежеше в унес, в онова смътно състояние между съня и наркотичната дрямка, когато всичко се откроява с изключителна яснота и изглежда обгърнато в смисъл.
Когато съзнанието й за момент се избистри от упояващите вещества, с които я бяха натъпкали, усещането беше като в преживян някога кошмар — всепроникващото чувство на заплаха, желанието да извикаш, по-силно от всичко на света. Отваряш уста и откриваш, че си онемял.
Но сега това не беше сън.
Имаше бинтове и непоносима болка, сякаш лицето й беше потопено в киселина. Аликс осъзна, че лежи по гръб и че в ръката й е вкарана система. Беше сляпа и няма.
Тя заспа, или поне така й се стори, и се пренесе обратно в Охайо, като десетгодишно момиченце с опашчици, чу отново своите родители, гласовете им, която крещяха обидни думи, докато накрая тя не можеше повече да понася атмосферата на алкохол и враждебност. Тогава открадна двайсет долара от портфейла на баща си, излезе тичешком от къщата, хвана автобуса от спирката.
Но ето, че упойката отслаби хватката си и близкото минало отново връхлетя отгоре й. Тя се бореше с ужасяващ, мощен противник, давеше се до смърт в собствената си кръв. Опита се да изкрещи.
Вместо това се сгърчи в конвулсия и някой стисна ръката й.
— Мамо!
„Дани? О, Дани!“ Чувство на облекчение премина през тялото й, помете страха и болката. Тя се съсредоточи единствено върху обичта си към него.
— Не е разрешено да стоя тук. — Гласът на Дани, толкова близо, че можеше да си го представи — висок, силен, може би сега малко изплашен. — Още не пускат никого.
Тя държеше здраво ръката му, не й се искаше да пусне съществото, което й беше толкова скъпо.
— Крис трябваше да замине за Франция заради брат си. Той е добре.
„Но ти си съвсем сам“, помисли си тя. Почувства как я залива вълна на безнадеждно отчаяние. Къде беше семейството, за което винаги бе мечтала?
— Сега съм при един човек на име Макс Стайнър. Той е адвокат, стар приятел на Крис. Всичко е наред, мамо, не се притеснявай за мен.
Той беше толкова смел. Аликс стисна ръката му. Искаше да разбере какво се е случило с нея, колко е тежка раната й, как ще изглежда, когато свалят от нея всички тези бинтове. Гърлото я болеше от напиращите въпроси.
— Искам само да се оправиш.
„О, да, Дан, и аз искам същото.“
— Вчера след училище излязох с колелото. Минах край водохранилището, нали се сещаш, нашето любимо място. Времето беше страхотно, като през юни, отдавна не е било толкова топло. Всички бяха излезли да карат колела, кънки или да бягат. Отвсякъде се носеше музика, направо сякаш извираше от камъните и дърветата.
„О, Дани, така искам да бъдеш внимателен. Това е Ню Йорк, а ти нямаш никого край себе си.“ Тя отново го чу да казва: „Всичко е наред, мамо, не се притеснявай.“
След това течението на пустотата и безсъзнанието я отнесе, тя пропадна през пластовете на времето и се озова в автобуса, оставила зад гърба си градската бъркотия на Кълъмбъс38 и плашещото познанство с враждебния свят на възрастните — резкия език на майка й, ругатните на баща й, а помежду им, като хилеща се библейска блудница — шумните пиянски кавги, неизменно завършващи с бой и сълзи.
Автобусът я откарваше на юг по шосе 33. Свила колене към гърдите си, опряла подметките на маратонките си в гърба на предната седалка, тя дъвчеше дъвка и зяпаше през прозореца медночервените и златисти листа, които се въртяха във въздуха или лежаха край пътя, натрошени като някаква странна подправка.
В Съркълвил залепи дъвката под седалката, слезе и извървя пеш оставащите миля и половина, пъхнала ръце в джобовете си.
Есенният вятър жулеше бузите й, имаше толкова много облаци, че небето приличаше на пухен юрган. Както винаги, последните хиляда ярда измина тичешком. Ето ги скърцащите дървени стъпала на къщата на дядо й. Тук винаги беше добре дошла и след първия път, когато се появи без предупреждение — тогава беше на осем години — той никога не я питаше защо идва.
На следващия ден той я заведе на ежегодната тиквена изложба, където тя със смях присъства на шествието от конски файтони, яде тиквен пай, заливайки го обилно с пенлив пресен ябълков сок и гледа награждаването на тиквите, които й се сториха големи колкото дядовата й къща.
Вечерта, когато той я зави, тя придърпа юргана чак до брадичката си и се загледа в луната сред ясното нощно небе, като си мечтаеше за стълба, направена от звезди.