Изведнъж Аликс се пробуди и когато, плувнала в пот, осъзна гнетящата хватка на настоящето, изпита огромно желание да бъде отново дете, свободна от ежедневните притеснения, от вечното безпокойство за Дани, от всякаква отговорност. Искаше й се наместо това да се носи в нощта, люляна от вълшебната звездна стълба, приютена, обгърната от внимание и грижи.
Може би това се дължеше на факта, че не беше забременяла по свое желание? Дали жените, взели съзнателно това решение, изпитваха някога подобни чувства? Запитваха ли се като нея дали биха направили повторно тази невъзвратима стъпка, ако трябваше да започнат всичко отначало?
Но след това тя усети как силата на Дани се влива в нея, почувства топлината му до себе си, спомни си как той мърдаше, когато беше свит вътре в нея, как изглеждаше, когато се появи на бял свят — мъничък, червен и пищящ, и благодари на Бога за него, за това чудо на живота, което беше част от нея.
Аликс заспа отново и когато се събуди, усети нечие присъствие в стаята. Кой бе това? Дани? Кристофър? Беше забравила думите на сина си, че Крис е във Франция.
— Аликс?
Гласът й беше познат. Тя се напрегна да го свърже с някакво лице.
— Скъпа? Чуваш ли ме?
Звучеше тъй познато. Кой бе това?
— Скъпа, аз съм, Дик. — „Боже мой, помисли си тя поразена, това е бившият ми мъж.“ — Чух какво се е случило. Господи, Аликс, толкова съжалявам. Чувствам се така, сякаш, разбираш ли, донякъде аз съм виновен за това. Ако бях останал при теб… Но вече всичко свърши. Връщам се завинаги. Толкова много ще се грижа за теб, ще видиш. Обичам те, мила. Сега разбирам, че винаги съм те обичал.
„Войната в основата си е измама“, помисли си Сийв.
— Трябва да изляза от тази болница — каза той.
— И къде смяташ да отидеш? — попита Даяна.
Но войната беше свършила преди тринайсет години. В съзнанието му се въртеше името: Сутан Сирик. И адресът: Булевард „Виктор Юго“ №67, Ница, Франция.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Няма да ходиш никъде.
„Безсмислено е да се самозалъгвам, мина му през ума. Войната никога не е свършвала. Не и за мен. И със сигурност не за него.“
— Не позна — каза той, като отмахна ръката й. — Тук няма да намеря никакъв отговор. Дракона е мъртъв и с това единствената нишка, с която разполагах, се превърна в прах.
— Така, Чън вече го няма — отвърна Даяна, — но ние едва сме започнали разследването на двете убийства. Сега, след като разполагаме с разрешението на Блокър…
— Безнадеждна работа — прекъсна я Сийв, докато се придвижваше, залитайки, към шкафа. — Запомни го от мен, отсега нататък разследването на тези убийства оттук е чиста загуба на време.
Даяна го наблюдаваше как се облича.
— Ще ми кажеш ли какво става? Какво криеш от мен?
„Дали Дом е бил убит заради нещо, което Де Кордия му е казал? Но защо Де Кордия изобщо ще ходи при него, чудеше се Сийв. И тогава, хванал панталона си в ръце, наполовина обут“, той разбра всичко. Думата, написана от брат му в долния край на бележката: „Спасена?“. Ал де Кордия бе отишъл при него, за да се изповяда.
Представи си го как влиза в изповедалнята, за да разкаже на Дом онова, което не е можел да разкрие пред никой друг, да свали от себе си товара, който вероятно е превръщал живота му в непоносимо бреме.
Но дали убиецът е знаел за бележката, която Де Кордия бе предал на брат му? Ако е така, защо ще я оставя у Дом, след като е бил достатъчно педантичен, за да изтръгне от пръстите му парченцето латекс?
— Каквото и да става — каза той, — то не те засяга.
Със свито от вълнение гърло, Даяна отвърна:
— Това, което засяга теб, засяга и мен.
Сийв, който в този момент закопчаваше ризата си, се спря.
— Даяна. — Той взе ръцете й в своите. — Не знам какво става в главата ти. Не… — Той сложи пръст на устните й. — Не ми отговаряй. Искам да чуеш това, което ще ти кажа. Всичко, което става тук, е свързано по начин, който едва сега започвам да проумявам. — Дали наистина бе така, или крехката нишка от съвпадения и обстоятелства беше само плод на въображението му? Може би Даяна имаше право и той бе луд, подобно на Ахав39? — Но най-важното е, че това вече престава да бъде просто работа. За мен то е нещо лично.
Очите й, така близо до неговите, бяха големи и тъмни, пълни със страх. Сийв знаеше, че не трябва да обръща внимание на това, нито на каквото и да било друго, освен на войната, която никога не беше спирала.
39
Китоловецът, преследвал белия кит Моби Дик в едноименния роман на Хърман Мелвил — Б.пр.