— А сега, когато отново съм тук? Колко дълго помни баща ти?
— Той никога нищо не забравяше. Но това вече е без значение. — Сутан сви рамене. — Доколкото знам, и той като майка ми, вече е мъртъв.
— Искаш да кажеш, че не си сигурна? Но как е възможно?
— Той категорично ми беше наредил никога повече да не се срещам с теб. Когато откри, че въпреки това съм отишла да те предупредя, завинаги ме отряза от себе си и от семейството.
Гледката надолу към долината, гъсто обрасла с дървета и замъглена от изпарения, беше завладяваща. До ушите на Крис долиташе ревът на водопада, макар самият той да не се виждаше, скрит зад дърветата.
— Помня тази нощ, когато подслушвахме разговора на майка ти и Салот Сар — каза той тихо. — После, когато фактите за геноцида станаха общоизвестни, често си представях как Пол Пот извършва точно онова, което го чухме да казва — избива политиците, които са на власт, интелигенцията, будистките свещеници, всеки образован мозък, който би могъл да му се противопостави. Десет милиона души, изклани като добитък и хвърлени в огромните ями. И кошмарът не е свършил до тук. На бял свят излязоха съобщенията за лагерите за превъзпитание. Децата са били обучавани от десетгодишна възраст да шпионират родителите си, да предават собствените си семейства. Нощем лежах буден и все преповтарях в мислите си онази сцена в посолството. Защо никой не пожела да ме изслуша? Защо не ми повярваха?
Сутан го гледаше.
— Толкова много приличаш на брат си — угрижен, малко объркан. И той имаше тези черти, но при него те бяха част от една по-мрачна смесица. Когато се запознах с него, беше ясно, че е преживял някаква болка — може би същата, която си преживял и ти, но освен нея имаше и друга, по-дълбока. В него се усещаше жестокост, но също така и страдание, което я обясняваше. Видях го един ден в Турет и го проследих по целия път до Ница, като си мислех дали е възможно да си ти.
— Никога не сме си приличали чак толкова — каза Крис.
Сутан се усмихна.
— Не беше ти, разбира се, така че се върнах тук с намерението да го забравя. И мислех, че съм успяла, когато веднъж отново го видях в Турет, докато обядвах в един ресторант. Гледаше ме през витрината. Лицето му беше умислено и мрачно и излъчваше онази решимост, която навремето бях обикнала у теб и която злополуката, ако не напълно, то поне отчасти разруши. Той влезе и седна на съседната маса. Постепенно се заприказвахме. Стана му интересно, когато разбра, че съм художничка. Заведох го да му покажа картините си и той искрено ги хареса.
Крис почувства как старият гняв отново се надига в гърдите му.
— Веднага ли легна с него?
Сутан го изгледа учудено.
— Има ли някакво значение?
— Да. И то голямо.
— О, Крис, защо трябва да се измъчваш така?
— Искам да знам — настоя той.
— Кажи ми защо.
— Защото Тери ми беше брат и защото ти и аз се обичахме. — „Защото, помисли си той, имаше време, когато ти беше всичко, което обичах или бих могъл да обикна някога.“
— Той искаше да ми помогне — отвърна Сутан. — Аз имах нужда от помощ.
— Каква помощ?
Тя затвори очи и Крис забеляза зад клепачите й трептене, сякаш бе заспала и сънуваше.
— Семейството на Мън, наречи го моето семейство — ако искаш, беше сред управляващите в Камбоджа по време на режима на Лон Нол — проговори тихо тя. — Бяхме си създали множество врагове — силни, непримирими врагове. Когато избяга тук, във Франция, Мън се опасяваше, че те ще го последват. Дойде при мен да ме види — не се бяхме виждали от много години. Не стоя дълго, страхуваше се да не ме изложи на опасност. Аз бях тази, която го убеди да дойде във Ванс и да си устрои убежище. Но после открих, че не искам да се разделям с него. Чувствах го като брат. Беше толкова различен от майка ми, която с течение на годините се бях научила да мразя. С него отново открих своето детство в Азия, за което често си спомнях с тъга. Но Мън живееше в непрекъснат ужас, че враговете му ще го намерят и ще го убият. Дотолкова беше обладан от тази мисъл, че ме накара да се упражнявам заедно с него. Той познава много форми на бойни изкуства, а духовните му способности са наистина поразителни като на тибетски монах, който може да изпадне във вцепенение за цели седмици или да ходи по жарава. Естествено, не беше възможно да ме научи на всичко това за няколко седмици или дори години. Но ме научи на едно — да убивам. Съпротивлявах се с всички сили и един ден той ме изхвърли от вилата. „Не те искам повече край себе си“, ми каза тогава. Върнах се отново. И започнах да изпълнявам всичко, което Мън искаше от мен. Учех с усърдие, макар и да ми се повдигаше от нещата, с които се занимавах. Има толкова много начини да се убие едно човешко същество, Крис! Дните отминаваха. Седмиците се превръщаха в месеци, месеците — години. Никой не идваше да убие Мън, но страшната му мания все така не го напускаше и той настояваше да се упражнявам: още по-усилено. Във вилата рядко идваха посетители. Няколко негови приятели от Камбоджа, живееща в Париж, по-късно, естествено, Тери, от време на време някое момиче. Никога делови партньори — в това отношение Мън беше непреклонен. Той не е привърженик на еднобрачието. Но имаше едно момиче, което идваше по-често от останалите. Тя беше кхмерка и с Мън се познаваха още от Камбоджа. Бяха отраснали заедно, играли като деца в калта, плували в Меконг, може би дори още тогава бяха правили любов. Аз си я спомням бегло. Когато я видях, мисля, че основното, което изпитах, беше ревност. Няма да забравя изражението на Мън, когато погледите им се срещнаха. От друга страна, тя беше неизменно мила с мен. Един или два пъти ми донесе подаръци, когато идваше във вилата за уикенда; не искаше да се чувствам изолирана. Това внимание само усилваше ревността ми. Един уикенд — беше адска жега, през най-големите августовски горещини — Мън обяви, че тя отново ще идва. Двамата ми бяха дошли до гуша, затова му казах, че за ден-два ще отскоча до Ница. Той ме придума да остана, но когато я видях, ми се прииска да забия юмрука си право в усмихнатото й лице. Ужасена от това, което изпитвах, си тръгнах. Вече бе привечер, но продължаваше да е страшно горещо. Колата ми беше стояла цял ден под палещото слънце. Не бях изминала и една миля, когато радиаторът експлодира. Потърсих отворен сервиз или бензиностанция, но беше твърде късно и навсякъде бяха затворили. Тогава си взех чантата от колата и се върнах на стоп до вилата. Никой не ме видя да влизам. Отворих портата със своя ключ, без да си правя труда да позвъня. Открих ги в библиотеката. Момичето на Мън, приятелката му от детинство, беше сипала нещо в питието му. Той лежеше на килима с посивяло лице, мъртъв или в безсъзнание — не знаех кое от двете. Тя се беше надвесила над него и държеше в ръцете си опъната струна от пиано.