Той бе проследил Сутан още от апартамента й, който наблюдаваше с доста по-голямо умение от мъжа със свещеническите дрехи.
След последната си среща с човека, на когото бе възложил да държи под око Сутан (един френски католически свещеник, отлъчен от своя орден и останал без средства), Данте реши да поеме наблюдението над нея в свои ръце. Беше заварил свещеника неспокоен, отбягващ пронизителния му поглед и веднага бе почувствал, че нещо не е в ред. Отначало онзи отказваше да си признае — тези католици умееха да бъдат упорити, но Данте бързо промени нещата.
Той беше отраснал заедно с Мабюс под оранжевото небе на Виетнам. Сражаваха се заедно чак към края на войната, но още преди това Данте беше чувал за подвизите на Мабюс, който се бе превърнал в нещо като местна легенда и се радваше на изключителна почит сред сънародниците си.
По това време Данте вече беше срещнал Мило, който го завербува и смени името му, както и неговия мироглед. Той го научи да гледа отвъд границите на собствената си страна, да наблюдава и изучава la situation en macro, приливите и отливите на световната политика.
Данте знаеше, че Мило се бе опитал да стори същото и с Мабюс, но при него вече беше твърде късно. Мабюс беше като гранитен блок, който човек може да дяла до безкрайност и в крайна сметка да измени само формата му, но не и неговата вътрешна структура.
Бяха му необходими двайсет минути, за да сломи съпротивата на свещеника. Всъщност Данте все още тепърва загряваше, когато той започна своето признание: „Прости ме, Боже, аз съгреших.“
Естествено, не беше в природата на Данте да прощава на когото и да било, но независимо от това изслуша изповедта, като гневът му нарастваше успоредно с размотаването на кълбото от грехове, извършени от свещеника. Чу как той задигнал пликчетата на Сутан, което очевидно я бе накарало да се досети, че някой е претърсвал апартамента й, как след това попаднал в клопката й в ресторанта Cours Saleya и издал всичко, което знаеше за „Гората от мечове“, както и за кого работи, включително името на Данте.
Вбесен, Данте заби юмрука си в смъртоносната точка точно под дясната мишница. После, възвърнал мигновено равновесието си, дълго гледа отпуснатото му лице, като се чудеше как да оправи кашата, която свещеникът беше забъркал. Мразеше да поправя чужди грешки — през по-голямата част от войната бе вършил това за руснаците, които, за разлика от Мило, ненавиждаше толкова, колкото и американците.
Данте беше шофирал след колата на Сутан до летището. Там, след като установи кой полет очаква, той използва някои от препоръките, с които го бе снабдил Мило, за да погледне списъка на пътниците и със задоволство видя сред тях името на Кристофър Хей.
През целия ден вървя по петите им, макар че сега, когато трябваше да ги преследва пеш и на открито, това бе съпроводено от по-голям риск. Нямаше никакво намерение да подценява мис Сирик — свещеникът бе вече допуснал тази грешка и тя бе струвала живота му.
Докато ги гледаше, той облиза устни. Дали просто от похот, или предвкусваше нещо? Невъзможно беше да се разбере.
Съзнание го му пресъздаваше едно след друго всички мъчения, на които го бяха подлагали по време на пленничеството му във Виетнам — в средата на челото му неспирно капеше вода. Беше заровен до шията в земята и обедното тропическо слънце стоварваше лъжите си върху темето му. Пронизваха кожата на скротума му със закалени на огън бамбукови трески.
Данте прекара във виетнамския затвор година и половина по време на войната, вън от обсега дори и на Мило. Рядко виждаше Мабюс, макар че по всяка вероятност почти през цялото време са се намирали близо един до друг. Според сметките на врага, изолацията в комбинация с болката трябваше да разруши волята така добре, както разтворителят смъква боята от дървото.
И Данте усещаше как пласт подир пласт той се оголва, докато накрая вече имаше смътна представа за това кой е и какъв е. Намираше се на косъм от мига, в който щеше да издаде всичко, което врагът искаше да знае, всичко, което се бе заклел да пази в тайна.
И тогава, в резултат на някаква невероятна грешка, той и Мабюс се оказаха заедно в мрака на една и съща единична килия. Докато чакаха болката да започне наново, Мабюс заговори:
— Не падай духом. Още една душа е с теб.
— Дявол ли си — каза Данте, — или ангел?