— Което отново ни връща към Тери — каза Крис. — За какво му е била една трета от „Гората от мечове“?
— Нали вече ти казах…
— Тери не може да бъде замесен в търговия с наркотици. Прекалено гнусно и жалко е, за да го повярвам.
— Страхувам се, че това дали вярваш, или не няма да промени нещата. Можеш ли да намериш някакво друго обяснение? Тери отчаяно се е опитвал да скрие нещо с огромна стойност. Написал ти е картичка. Само нещо изключително важно би могло да го накара да те потърси след десет години мълчание. И това е била „Вратата към нощта“.
— Има нещо друго, което ме притеснява — каза Крис. — Ако е трябвало толкова спешно да се свърже с мен, защо просто не е вдигнал телефона да ми се обади?
— Изтекло е толкова време. — Сутан сви рамене. — Раздялата ви е била изпълнена с твърде много вражда. Трудно е човек да забрави това. Както и да го погледне в очите.
— Но ти сама каза, че се намирал в отчаяно положение. — Крис поклати глава. — Не разбирам защо от всички средства за комуникация, на които е можел да се спре, е избрал именно пощенската картичка. Тя е бавна, неефективна, а може и да се загуби по пътя. — Той я извади от джоба си. — Впрочем, тя дори няма марка.
— Вярно — каза Сутан. — Не го бях забелязала. Странно, наистина.
Крис продължаваше да върти картичката в ръцете си.
— Не ми е ясно какво толкова особено може да има в една картичка. Само туристите ги купуват.
В този момент те изкачиха едно малко възвишение и пред погледа им се издигна Турет-сюр-Лу. Пламнал в лъчите на следобедното слънце, той наподобяваше митичен замък като Камелот или Авалон.
Крис отмести очи от крепостта към малкото картонче в ръката си и видя същата гледка в миниатюра, пленена от фотообектива. Адреналинът нахлу във вените му.
— Ето го! — извика той, като държеше картичката високо пред себе си. — Виж, Сутан. Погледни! Турет-сюр-Лу! — Той се изсмя в изуменото й лице. — Не разбираш ли? Картичката, която Тери ми е оставил, не е обикновена. Тя е илюстрована. И на нея е изобразен Турет. — Крис я хвана за ръка и затича по билото към града. — Ето къде е скрил „La Porte â la Nuit“! В Турет-сюр-Лу!
Мабюс беше пленник. Някога той бе войник, сражаващ се на родна земя, която нашествениците бяха направили чужда. Със завръщането си във Франция според своята собствена преценка той бе нахлузил нови окови. Но това беше плен, който имаше за цел да го освободи. Сега вече не знаеше дали това действително ще стане, но този път му беше наложен и той трябваше да продължи да го следва до края.
Този затвор съвсем не приличаше на предишния, където слънцето сякаш беше привързано към върховете на дърветата, а неговите клепачи бяха подпрени с клечки и той бе принуден да гледа в него, докато огненото му ядро се отпечатваше завинаги в мозъка му.
Мабюс седеше в колата си пред летището в Ница и гледаше потока от превозни средства, великолепния марш от изваян хром, проблясващ под късното следобедно слънце. Представи си как тези бързо носещи се ленти разцъфват като огромни екзотични цветя от сблъсъка на катастрофата. В съзнанието му като с магическа пръчица изникваха вкочанясващите крайници, бели и гладки, проснати върху облицованите с кожа волани, главите, подадени през разбитите предни стъкла с проблясващи в косите им стъкълца и кръв, тесните поли, запретнати високо над хладни бедра, разкриващи еротични сенки в хлътнала копринена повърхност. Слънцето, което сега искреше и танцуваше, отразявано в редиците автомобили, беше винаги с него в онези дни, в дъжда, когато сиво-зелените облаци надвисваха над дърветата, нощем в килията, когато мракът бе така плътен, че той имаше чувството, че е погребан в земята.
В тъпото си самодоволство мъчителите му се бяха погрижили за неговия затвор така, че той бе лишен от място за спане и от място, където да облекчи нуждите си. Моряха го с глад, биеха го, уринираха върху него, караха го да яде животински изпражнения, но не го пречупиха.
Остана в ръцете им осемнайсет месеца. Можеха да бъдат и осемнайсет години или осемнайсет минути — всичко зависеше от това дали ще съумееш да направиш времето свой приятел, или ще му позволиш да бъде твой враг. Когато отвсякъде си заобиколен от врагове, нямаш друг избор, освен да превърнеш в свои приятели черния мрак, отвратителната светлина.
Мабюс се беше оттеглил в скривалище, древно като кехлибар, където нито звук, нито образ, нито някаква човешка емоция можеха да нарушат неизбежната тишина на времето. Беше се научил да си служи с времето така, както може би други използваха книгите и опита, за да се сдобият със знания. Защото за него смъртта вече не представляваше край, нито начало — тя бе по-скоро негов съюзник. А и в крайна сметка смъртта беше просто сестра на времето.