— Давай я — съгласи се Мън.
Когато след двайсетина минути се появи отново, Могок теглеше след себе си младо момиче. Може би беше на четиринайсет години, макар че лесно би могла да е и по-млада, прецени Мън. Толкова по-добре, помисли си той. Беше наистина красива, с тъмни, загадъчни очи, дълга, изящна шия и възхитително буйна коса.
— Става — каза Мън, прикривайки задоволството си под маска на безразличие. Не беше благоразумно Могок да разбере колко добре се е справил, защото в такъв случай щеше да поиска отплата. Мън, който бе отраснал в Азия, беше научен никога да не плаща, ако може да накара другия да повярва, че му го дължи.
— Какво смяташ да правиш? — попита Могок, като го гледаше как обикаля около момичето.
— Да пусна искра — отвърна Мън, — за да видя кой ще се подпали. — Той я сложи да седне и й поднесе чай, а след това и храна. Тя ядеше лакомо и без преструвки, като малко зверче. Когато засити глада си, Мън вдигна приборите и започна да разкрива пред нея своите тайни. Каза й, че се намира тук не като търговец със сълзите на мака, както мислят всички, а като агент на китайските комунисти.
Напоследък били разтревожени от количеството хора и оръжие, струпани от генерал Киу, и решили да предприемат масирана атака срещу Десети сектор, за да освободят веднъж завинаги територията от опиумния вожд. Самият Мън бил нещо като разузнавач, изпратен да открие слабите места по границата на сектора.
Когато свърши, той накара момичето да повтори целия му разказ. Тя не беше пропуснала нито дума. Тогава Мън я изпрати да сее слуха сред останалите жени в лагера на адмирал Джъмбо, като знаеше, че не след дълго мъчителните подробности от неговата „тайна“ ще стигнат и до ушите на предателя, който и да е той. В края на краищата, слуховете и клюките несъмнено бяха сред неговите основни източници на информация.
— Сега — каза Мън, когато отново бяха сами, — не ни остава нищо друго, освен да чакаме.
Могок извади глинена лула и натъпка малката й чашка с черна, лепкава смес. После я запали, всмукна дълбоко няколко пъти и я подаде на Мън. Обгърна ги мъгла, във въздуха се понесоха причудливи форми. Двамата мъже пушиха дълго, затвърдявайки своето приятелство по начин, който само азиатци могат да разберат.
Аликс плачеше.
Стиховете на една песен, която помнеше много отдавна, се носеха в ехтящата тишина на съзнанието й. След като бе лишена от глас и движение, то се беше превърнало в огромна сцена, върху която като по вълшебство изникваха нейните спомени. Нямаше настояще, нито бъдеще, а само минало, което пълната липса на храна за сетивата й правеше болезнено осезаемо. Цялото и съществувание се беше свело до електрическите импулси на собствения й мозък.
Дали затова бе извлякла от паметта си своето бягство от дома, обичта към дядо си, Съркълвилското тиквено шоу? Затова ли повече от всичко на света искаше да се върне отново в Съркълвил? Впрочем, какво ли чак толкова имаше там? Просто купчина стари къщи, прашни улици и хора с воднисти очи.
Но тя вече знаеше отговора. Той се криеше не в самия Съркълвил, а в онова, което градът означаваше за нея — свободата. У дома при своите родители тя се чувстваше затворена в смрадния мехур на вечните им кавги и алкохолизма на баща си.
Съркълвил бе всичко, което я правеше щастлива. Времето така летеше, че сякаш, едва успяла да се обърне, тя трябваше вече да си ходи. Вкъщи, където времето тегнеше като оловно наметало върху крехките й рамене, атмосферата бе тъй смразяваща, че всеки ден се превръщаше в цяло изпитание. Спомняше си как молеше приятелите си да й се обаждат всяка сутрин и вечер преди лягане, за да се увери, че навън нормалният живот продължава да тече. Навън — като че ли живееше в затвор.
Именно тази загуба на сигурност в околния свят бе направила живота й непоносим. Това беше затвор от най-коварен тип. Ето кое я накара да напусне дома си, да се омъжи за Дик. Дик, за когото сега проумя, че никога не е обичала. Дори не можеше да си обясни как е живяла с него. Единственото обяснение беше, че може би поне за известно време е имала нужда да пресъздаде затвора на своето детство, да се освободи от него напълно.
Сега Дик се бе върнал, нежелан и неканен, и Аликс плачеше, защото искаше той да си отиде, а нямаше как да изрази желанието си. Беше затворена в болницата, цялата омотана в бинтове. Не можеше да говори, нито да се движи и с всеки изминал миг страхът й нарастваше. Не само заради самата нея, макар и да се плашеше от това, че гласът й все още не се бе възстановил. Основната й тревога бе свързана с Дани. Не искаше синът й да прекарва толкова време с Дик. Дани беше тъй доверчив, тъй открит. Един Господ знае с какви глупости щеше да му напълни Дик главата. Тя искаше единствено да предпази сина си, а ето че лежеше безпомощна, изпълнена със страх, че никога няма да може да говори отново, че кариерата й като адвокат е приключена. Колко бързо можеше да те съсипе животът. Не беше ли само преди няколко дни здрава, независима, уверена в собствените си сили? Или може би това е било само илюзия? Вече не знаеше. Чувстваше се като пътник, чакащ автобус, който никога няма да дойде. Усещането й за реалност се бе изкривило, образите и случките бяха придобили преувеличени, заплашителни размери, сякаш наблюдаваше всичко през криви огледала.