Времето пълзеше бавно, почти замряло. То бе нейният неизменен спътник, както когато беше малка. През деня й се надсмиваше със своята мудност, а нощем я подмяташе будна и плувнала в пот. Намираше отдих единствено в спомените, но скоро и те се превърнаха в източник на мъчения, съживяващи онова, което бе изгубила и никога нямаше да има отново.
О, Господи, къде беше сега Кристофър? Как искаше да е с нея, да знае, че той бди над нея и Дани. Но това не беше Съркълвил, а дядо й отдавна бе мъртъв. Този род закрила си беше отишла завинаги.
Но съзнанието за това не можеше да я спре да се стреми към нея с цялата си душа.
„Къде си, Кристофър? Ще се върнеш ли скоро у дома?“
— В действителност — обърна се Крис към Сутан — брат ми никога не е възнамерявал да изпраща тази картичка.
— Тогава какво…
Слънцето вече се беше скрило от тесните улички на Турет-сюр-Лу и каменните фасади на къщите тънеха в измамен полумрак. Калдъръмът изглеждаше черен като нощ.
— Това е била своеобразна застраховка за него — каза Крис — и завещание за мен.
Сутан го изгледа.
— Да не искаш да кажеш, че е знаел, че ще умре?
Край тях със смях и викове преминаха деца, прибиращи се от училище. Чантите подскачаха на гърбовете им, докато тичаха надолу по стръмно виещата се улица.
— Не съвсем — отвърна той. — Но предвид опасността, в която, изглежда, се е намирал, мисля, че е допускал тази възможност. Разбираш ли, той е знаел, че ако умре, тя ще стигне до мен. Или ти си щяла да ми я предадеш, както и стана, или полицията.
От прага на една отворена врата майка викаше дъщеря си, във въздуха се носеше апетитен аромат на прясно изпечен ябълков сладкиш. Докато минаваха покрай нея, пред погледите им се откри величественият водопад, от който бяха дошли, облян в светлина.
— Като момчета и двамата бяхме луди по главоблъсканиците. Тери обичаше една игра, наречена Лабиринт. Особено му допадаше да ме бие на нея. Аз, от друга страна, предпочитах загадките, изискващи повече мислене, например криптограмите. Постоянно му оставях шифровани бележки и той се побъркваше, докато ги разчете.
Водопадът, вече наполовина в сянка, бе придобил странен, почти зловещ вид, сякаш невъзможността да се видят ясно дълбините му пораждаше чувство за надвиснала опасност.
— Значи тази картичка представлява ребус — каза Сутан.
— Да — кимна Крис. — Може и така да се каже.
— Но в такъв случай къде в Турет е скрита „Вратата към нощта“? Не виждам каквото и да било указание върху картичката.
— И не би трябвало — отвърна Крис, като разглеждаше внимателно двете й страни. — Защото ако ти можеше да го видиш, другите също щяха да могат, а Тери не би поел този риск. — Върху снимката нямаше никакви знаци, никоя от буквите на обратната страна не се отличаваше с нещо.
— Остава открит и въпросът какво е смятал да добави в послеписа — каза тя.
Крис спря погледа си върху буквите „Р. S.“ и се усмихна.
— Точно така. Има ли наблизо магазин за играчки?
— Да. Мисля, че беше ето там.
Сутан го изгледа с недоумение и го поведе след себе си. Свиха наляво, после още веднъж. Докато вървяха, тя от време на време хвърляше поглед към витрините, но изложените стоки като че ли не я интересуваха особено. Улицата неочаквано започна да се изкачва и вляво от тях се показа магазинче за ръчно изработени детски играчки и дрехи. Те влязоха вътре.