Ужасът, който я обхвана, надмина дори страха й от самата себе си. Тя сви ръце в юмруци и с всичката си сила ги стовари едновременно в областта над сърцето му.
Около секунда той остана зашеметен — точно толкова, колкото бе нужно на Сутан, за да се измъкне от влажната пролука. С нечленоразделен вик тя изхвърча покрай него, блъсна ръката му, с която той посегна да я задържи и побягна, останала без дъх, към вътрешността на църквата.
Когато Мън спеше, сетивата му продължаваха да бъдат широко отворени, нащрек. Беше усвоил тази техника през войната. Всъщност Тери Хей го беше научил на нея, а кой бе научил самия Тери бе загадка за него. Едва когато опозна по-добре и двамата, той разбра, че източникът е Върджил и че това е само една малка част от онова, което Тери е възприел от него.
Мън не знаеше нищо по този въпрос, докато една нощ в джунглите на Камбоджа Тери не му се довери. Малко преди това бяха прекосили калната река, забранената граница, откъдето нямаше връщане назад.
— Преди да срещна Върджил — каза Тери, — нямах представа какво представлява войната. Все едно, че някой ми говореше на марсиански и същевременно се опитваше да взриви мина под краката ми. Върджил постави всяко нещо на мястото му. Тази война няма нищо общо с откриването на ЦУЮВН, нито с унищожаването на жълтите. Тук става дума за оцеляване, когато земетресение, ураган и цунами връхлитат едновременно и ти се струва, че няма къде да се скриеш нито на суша, нито в морето, нито на небето — никъде.
Преди това Мън беше работил за Върджил, но никога не бе успявал да го разбере. Смяташе го за наемник без сърце и душа в смисъла, който самият той влагаше в тези понятия. Едва от Тери научи, че всъщност никой от тези мъже не обича войната, нито дори желае да участва в нея. Просто и те като него бяха увлечени от събития, над които нямаха никаква власт.
Тери бе проникнал в самата същност на Върджил и бе открил в негово лице вълшебен талисман, водач, Тезей в лабиринта на Минотавъра — човека, открил Път за излизане от ада.
Ето защо, когато Тери го научи да спи с широко отворени сетива, Мън усвои урока добре и от този ден нататък неизменно го прилагаше.
Именно това му помогна да чуе сега в съня си стъпките на предателя, приближаващи колибата, в която се намираше. Нарочно бе пожелал да спи сам. Могок се беше притаил на известно разстояние от входа и чакаше, бдителен и търпелив.
„Кучетата излизат нощем.“ Това беше една от най-незабравимите фрази на Върджил. Той умееше майсторски да извлича от хаоса на войната ясни, стегнати мисли, крито се поглъщаха лесно като хапове. От това хората около него се чувстваха неуязвими, сякаш той бе надарен с особена сила, като например да вижда в мрака или да съществува във вакуум. А и в крайна сметка, войната беше точно това — една огромна черна яма, вакуум, който поглъщаше понятията за разум, нравственост и дори живот.
Обвит от тъмнината, Мън не помръдваше. Очите му бяха едва отворени, иначе огънят положително щеше да се отрази в тях и да го издаде. Равномерното му контролирано дишане с нищо не показваше, че е буден. Имаше чувството, че се намира в чистилището, увиснал между живота и смъртта.
Докато чакаше, той се запита кой ли от приближените лейтенанти на адмирал Джъмбо ще се окаже шпионин на Киу. Дали жилестият Чао, дебелият Пегу, или старият Кяйк? Чао изглеждаше най-враждебен, но от друга страна Кяйк беше най-близък с адмирала. След Могок, разбира се. Мън знаеше, че скритият враг гледа да се залепи като пиявица. Зад усмихнатото лице на приятел и съветник често се таи сърце на коварен противник.
Звукът можеше да бъде и от насекомо, но това не го заблуди. В трептящия отблясък на огъня върху тръстиковата стена на колибата се мярна остра сянка. Мън се приготви.
Ножът се спусна с огромна скорост и сила и върхът му се заби в рогозката, където той лежеше миг преди това. Мън посегна и сграбчи напрегнатата китка.
Ритникът на обутия в ботуш крак го улучи в брадичката и главата му болезнено се отметна назад. Той инстинктивно се претърколи встрани, за да избегне удара в ребрата, който усети, че ще последва.
Едновременно с това кръстоса изпънатите си крака и усети как тялото рухва на земята. Хвърли се отгоре му и изби от ръката му дръжката на стърчащия от леглото нож. Стовари юмрука си в слепоочието му веднъж, два пъти, притисна с лакът гърлото му.
В този момент дотича Могок и се наведе над тях, вдигнал високо в ръката си запален фенер.
— Велики Буда! — прошепна той с разширени от изумление очи. — Това ли е шпионинът на генерал Киу?