Оберкелнерът дойде, но като видя, че са увлечени в разговор, дискретно се оттегли.
— Казвам ви, виждал съм много момчета, които не искаха да се променят. Бога ми, по очите им личеше, че са отписани. Защото знаеха, че са в ада, но отказваха да го допуснат в себе си. А трябва да знаете, че в ада трябва да си дявол, за да оцелееш. Всичко е въпрос на сила — който успя да разбере, че войната в основата си е анархия и обърна това в своя полза, оцеля. Всички други загинаха по един или друг начин. Там, сред пламтящите от напалма джунгли, сред минираните оризови полета, хората грохваха и умираха. — Гейбъл отпи от скоча си и си изжабури устата, преди да го глътне. — Вие сте били там и знаете, че оризовата реколта зависи от дъждовния сезон — продължи той. — Значи, една година, докато бях във Виетнам, дъждовете започнаха по-рано от обикновено и оризищата почервеняваха, разбирате ли, почервеняваха от кръв. Представяте ли си, стотици наши пехотинци, разкъсани на парчета, наторяват с кръвта си шибания ориз. — Гейбъл допи чашата си. — Бях пленил един от ония дръпнатите, а той се смее и ми вика, че тая година щяло да има страхотна реколта. Вярвайте ми, като му отрязах оная работа и му я напъхах в устата, вече не се смееше. — Той взе менюто. — Ще поръчвате ли? Защото аз трябва да сложа нещо в стомаха.
Крис не знаеше да се смее ли, или да плаче. Маркъс Гейбъл беше за него като удивителна главоблъсканица, една отвратителна, но интригуваща китайска загадка. Всеки път, когато решаваше, че го е опознал, поредната неочаквана страна от характера му изникваше внезапно, подобно на таласъм в къща на ужасите.
Гейбъл си поръча двойна порция филе с гарнитура от пържени картофи и пържен лук, а Крис избра риба тон на скара.
— Уф, риба — каза Гейбъл, щом сервитьорът се отдалечи. — Винаги смърди. Замирише ли ми на риба, все едно, че ми мирише на кръв. — Той сви рамене. — Сигурно е заради войната. Във всеки случай, след Виетнам не мога да гледам риба. Преди година-две едно приятелче ме покани на яхтата си — красива работа, шейсет и пет фута, боядисана в зелено и сиво. Казва се „Моник“ на името на френското му гадже. Тръгваме ние от Ийст Бей Бридж, едно селце на Лонг Айлънд3, на лов за тон. А моят човек е страхотен рибар и за двайсетина минути закачи един двеста и петдесет килограмов звяр. След два часа, като го вдигна на палубата, ми вика: „Маркъс, ела да видиш рибето.“ На мене не ми се ходеше, но Моник беше там и нямаше как. И като видях рибата, повърнах — Гейбъл започна да се смее. — Представяте ли си? Наповръщах му цялата шибана риба. О, Господи.
Сякаш нарочно, точно в този момент донесоха яденето. Не беше в стила на Гейбъл да говори, докато се храни, тъй че за известно време настъпи тишина. Той ядеше бързо, сякаш закъсняваше за делова среща и скоро бутна настрана чинията си. Крис едва бе преполовил своята риба, но това не попречи на Гейбъл да продължи прекъснатия разговор, както и да си поръча двойно еспресо и самбука4.
— Е — ваза той, вече с малко по-свойски тон, — разкажете сега, какво се случи с бедрото ви. Във Виетнам ли ви раниха?
— Не, в Париж — Крис всъщност не бе ходил във Виетнам, както предполагаше Гейбъл, и се смущаваше от този факт, както когато говореше за това с брат си Тери.
— Във Франция? — Гейбъл смеси самбуката с кафето си. — Хайде, не ми разправяйте, че сте били там на война.
— В известен смисъл. Състезавах се в Тур дьо Франс.
Гейбъл се изсмя.
— Наричате едно шибано състезание по колоездене война? Ама че работа!
— Бяхме девет души в отбора и изминахме хиляда и деветстотин мили за трийсет и два дни. Тръгнахме от един град на име Рубе, преминахме през Белгия, Холандия, после през френските Алпи и финиширахме в Париж. — Той довърши рибата си. — Беше си истинска война, уверявам ви.
— Не е било както във Виетнам — каза Гейбъл с особено чувство в гласа. Думите му прозвучаха на Крис така, сякаш говореше за любима жена или за особено скъп предмет.
— Не, беше много по-различно.
3
Лонг Айлънд — остров, в западната част на който се намират два от петте района на Ню Йорк — Б.пр.