Лунг се забавляваше великолепно със Сийв, по-добре дори отколкото с момичето. И слава богу, защото откакто Сийв бе влязъл, на Дракона и през ум не му минаваше да се върне до прозореца, за да провери обстановката. Затова и не видя как хората на Сийв се катерят по пожарната стълба на гърба на сградата, а ги усети едва когато влязоха през прозореца в стаята.
Лунг рязко се извъртя, готов да метне ножа. Тогава Сийв го сграбчи за китката, изви ръката му и като я притисна с левия си лакът, я дръпна рязко нагоре, докато чу острия пукот на счупената кост.
Дракона изрева от болка, извърна се и стовари с всичка сила ръба на дланта си върху рамото му. Сийв стисна зъби и на свой ред отговори с два бързи юмручни удара в областта на черния дроб, от които Лунг се прегъна на две и се срина в краката му.
— Добре ли сте, лейтенанте? — попита един от хората му. Сийв кимна с глава.
— Какво стана с полицаите?
— Мъртви са.
— Ами Ху? — това бе човекът, убил телохранителите на Дракона.
— Също.
— О, боже — очите на Сийв се насълзиха. Ричард Ху бе само на двайсет и две години и той бе вечерял с него и семейството му едва миналия месец. Ричард го бе завел у дома си, за да го запознае с жена си и да му покаже петседмичната си дъщеря.
— Погрижете се за останалите — каза той. — Раната на момичето може да е сериозна, лекарят незабавно да дойде. И докарайте следователя и съдебните лекари.
Когато хората му се втурнаха да изпълняват заповедите му, той коленичи до момичето и внимателно го повдигна за раменете. Едва сега имаше възможност да я погледне добре и с тъга забеляза, че едва ли имаше шестнайсет години. Очите й бяха широко отворени и гледаха диво, като на подплашено животно. Тя започна да пищи.
— Не се бой — каза Сийв на родния й език, — аз съм полицай. Всичко е наред, вече си в безопасност. — След това повтори думите си на английски.
Отвън вече се чуваше приближаващият вой на сирените. „Ще им трябва цял керван линейки, за да разчистят тая касапница“, помисли си той.
— Как се казваш, сестричке? — попита Сийв, употребявайки кантонското обръщение между близки.
— Лий-фа — Сливов цвят — тя му каза китайското си име, а това означаваше, че поверява съдбата си в ръцете му. — Студено ми е. — И тя, треперейки, се притисна в него.
Сийв я прегърна по-здраво и вдигна поглед към един от подчинените си:
— Къде се губи тоя проклет доктор?
— Всеки момент ще дойде.
В апартамента вече се тълпяха доста хора и Лий-фа започна тихо да хленчи. Той я погали по косата, сплъстена на места от засъхващата кръв. Тревожеше го, че не знае колко е дълбока раната й.
Лекарят накрая се появи, и то придружен от двама санитари с носилка — хората му си бяха свършили добре работата.
— Моля те, братко, не ме оставяй — едва прошепна тя. Главата й се отпусна в скута му. Погледът на големите й блестящи очи проникваше чак до дъното на душата му и той я почувства като свое собствено дете.
Тя не искаше да се пусне от него и Сийв държа ръката й през цялото време, докато слизаха по стълбите. С пръстите си усещате тръпките, разтърсващи тялото й, и с болка си мислеше, че е чудно как все още е в съзнание.
Те преминаха през полицейския кордон, следвани от погледите на зяпачите. В много очи се четеше болезнен интерес, тълпата бе неспокойна, подобно на публика преди представление. Странно, помисли си той, как видът на смъртта събужда най-тъмните страни у хората.
Дали това бе просто интерес, желание да видят кръв или стърчаща кост? Или, както подозираше Сийв, тук се крие нещо много по-дълбоко и зловещо — може би страданието предизвиква у хората нещо като воайорска8 наслада или някоя скрита, древна част от съзнанието се възбужда от подобни гледки?
Сийв не пусна ръката й и по време на краткия път с линейката до болницата Бийкмън. Склонил глава над нея, той й шепнеше успокояващо, докато докторът обработваше раната й.
Раздели се с нея едва пред операционната и то само защото хирургът не му позволи да влезе вътре. Инжекцията я упои и тънките й пръсти се изплъзнаха от мазолестата му ръка.