Вътре в себе си плачеше от мъка по брат си. Но скръбта му не можеше да върне Доминик, той си бе отишъл завинаги. И за Сийв времето сякаш изгуби своя смисъл.
— „La Porte à la Nuit“ — каза Мило. Висок, с елегантна фигура, той държеше във вдигнатата си ръка кинжала от металното куфарче на Тери Хей. — „Врата към нощта“.
Мило имаше голямо, високо чело, благороден галски нос, какъвто суетните американци се мъчат да постигнат с помощта на пластични операции, и издължена челюст с трапчинка на брадичката. Твърдата му пепеляворуса коса бе сресана назад и създаваше впечатление на грива. Макар и прехвърлил средната възраст, той притежаваше сила на духа, която с лекота надделяваше над енергичността на хора, трийсет години по-млади от него. Като цяло, външността му напомняше на известен политик или киноартист — характерното излъчване изпълваше цялата атмосфера около него, независимо къде се намираше.
Сега той изръмжа с отвращение и метна кинжала към другия край на стаята. Оръжието се удари в отсрещната стена, на сантиметри от прозореца, но острието му остана здраво. Мило се обърна и се загледа навън, към онази част на Париж на отвъдния бряг на Сена, която обичаше най-много — парка Марсови полета и Екол Милитер на левия бряг.
— Обикновена пластмаса — каза той. — Усъвършенстван синтетичен каучук, който доста сполучливо имитира свойствата на нефрита. — Той прекоси стаята и вдигна кинжала от пода. — Който обаче не се троши като нефрит, защото не е нефрит.
Замислено се върна при ръчно изработеното си бюро от абанос, потупвайки полимерното острие с дланта си.
— Фалшив е — рече накрая.
— Значи не ни върши работа — каза Данте.
— Напротив — отговори Мило. — Този кинжал е показателен за много неща. Например, че Тери Хей е бил далеч по-предпазлив, отколкото мосю Мабюс е допускал.
След този намек се обърна към Данте и му каза направо:
— Изглежда, че мосю Мабюс е избързал с убийството на Тери.
— Нищо не разбирам — каза Данте. — Преровихме цялата къща на Тери Хей, като при това самият аз гледах навсякъде. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да подскаже какво е направил с истинския кинжал.
— Все пак, намерили сте ей това — каза Мило и взе от бюрото си една пощенска картичка. Лицевата й страна представляваше гланцирана фотография на подножието на Алпите при От Прованс. Както обикновено, цветовете бяха прекалено наситени, така че лавандулата, покриваща склоновете, изглеждате морава. В далечината на фона слабо се забелязваха стените на най-южната част от Турет-сюр-Лу.
Мило я обърна. На обратната й страна бе написан на ръка следният текст:
„Крис,
Дано това достигне до теб по-бързо от времето, което измина, без да се сетим един за друг. Не мога да повярвам, че изминаха десет години. Господи, как е възможно двама братя да не се видят цяло десетилетие?
Е, надявам се, че си жив, здрав и процъфтяващ. Чувам, че си станал голяма клечка. Всъщност, тази картичка е нещо като предизвестие — идната седмица пристигам в Ню Йорк и искам да се видя с теб. Не бих, правил това, ако не беше действително важно, така че се надявам да си подредиш нещата така, че да бъдеш в града. А дотогава…“
Картичката беше адресирана, но нямаше подпис. Датата й беше същата, на която Тери Хей се бе срещнал с Мабюс. Последното написано върху нея беше: „P.S.“ Но Тери така и не бе доживял да добави послеписа. Какво ли още е възнамерявал да съобщи на брат си Крис, голямата клечка. Съществуваше ли връзка между това и „Вратата към нощта“? Тези въпроси се въртяха в съзнанието на Мило.
Той заобиколи бюрото си и седна. Почуквайки с ръба на картичката по дланта си, както по-рано с кинжала, започна тихо да си тананика мелодията на „Агнус Дей“.
Можеше да се обзаложи, че по един или друг начин Тери Хей е включвал брат си в своите планове. Но как? Като съветник, охрана или може би като свой пряк наследник?
В момента Мабюс се намираше в Ню Йорк по друга работа. Дали да не го прати при Крис Хей? Мило отхвърли тази възможност. Инстинктът му го съветваше да действа внимателно, съобразявайки се с наситените събития през последните двайсет и четири часа. Съществуваше друг, по-добър начин да разбере дали истинският кинжал е преминал от единия брат у другия. Картичката щеше да бъде ключът, а Сутан — неговият нищо неподозиращ пратеник. Иронията на ситуацията не убягваше на Мило. Най-добре беше да остави събитията сами да му покажат пътя към придобиването на безценния предмет.