Сутан започна методично да преобръща всяко ъгълче на къщата. Това, което откри, беше недовършената картичка на Тери до брат му Крис.
Тя я гледа дълго, като се вслушваше в чувствата, които видът й пробуждаше у нея. Почеркът на Тери, името на Крис… Накрая я прибра в чантичката си и прекрати търсенето. Всичко останало изглежда си беше на мястото. Каквото и да е търсел, крадецът не бе успял да го намери.
Гадеше й се от мисълта, че бяха тършували из нещата й. Все едно някой непознат да сложи ръка между бедрата й — нещо съкровено и интимно и същевременно отблъскващо и ужасно.
Тя си наложи да се стегне. Знаеше, че причината за душевния й смут е в собственото й безсилие. Трябваше да надделее над обстоятелствата. Сутан не се залъгваше, че това ще й се удаде лесно — през последните пет години, обкръжена от ласкавите грижи на Тери, тя бе водила нормален, спокоен живот и споменът за ужасите от миналото бе започнал да избледнява в съзнанието й. А сега насилието се бе върнало отново. Навремето страшното насилие, криещо се в миналото на Мън, едва не я бе помело. Дали сега миналото на Тери не й готвеше същите изпитания? Дори самата мисъл за това й се струваше непоносима.
Съзнанието за крехкостта на илюзиите, с които бе живяла, накара стомаха й да се свие. Под тънката обвивка на нормалното ежедневие, подобно на чудовище в мрака на дълбините, през цялото време се бе стаявала истината за това, коя бе тя всъщност и каква щеше да остане завинаги — жена, владееща изкуството на смъртта.
Струваше й доста усилие да се откъсне от миналото. Сърбайки чая си, тя се залови да обмисля настоящите си проблеми. Накрая се реши, стана от мястото си и загаси всички лампи. Дълго стоя права в тъмната стая, като едва се осмеляваше да диша. Трябваше да използва цялата сила на волята си, за да стигне до прозореца, чувствайки бясното блъскане на сърцето в гърдите си.
Застана напълно неподвижно, пердетата докосваха лицето й. Може би плачеше. Най-сетне леко, с върха на показалеца си, отмести края на едната завеса.
Под нея булевард „Виктор Юго“ бе пълен с паркирали коли. Светлината на уличните лампи проблясваше сред клоните на дърветата, по тротоарите като привидения преминаваха дълги сенки, хвърляни от фаровете на автомобилите. Не видя нищо необичайно и вече се канеше да се отдръпне от прозореца, когато долу неочаквано проблесна кибритена клечка. Тя притаи дъх. Пламъчето прогони за миг мрака от входа на отсрещната сграда и тя видя едно лице и една ръка — някой гледаше право към нея.
Сутан неволно изпищя и отскочи от прозореца. След това, притискайки овехтялата снимка на щастливата двойка към гърдите си, прошепна:
— Защо си отиде, Тери? Как ще се справя сега сама?
От паркираната кола Мабюс наблюдаваше Сийв Гуарда и Даяна Минг, застанали пред ярко осветения портал на болницата. Той вдигна ръка и се прицели с показалеца си между очите на Сийв. По-добра мишена не можеше да се желае.
Представи си тъпия шум от заглушения изстрел, тихия пукот на строшеното стъкло, мекия, мляскащ звук, напомнящ звука от устните на доволно сучещо бебе, с който куршумът пронизва кожата, плътта и костите.
Представи си резките движения на агонизиращото тяло, бликащата кръв — да, особено кръвта, опръскала просторния портал, заляла излъскания гранитен под, покрила острите късове стъкло, останали в рамката на вратата, искрящи и сияещи като розови диаманти под светлината на ярките луминесцентни лампи.
По една или друга причина, мисълта за кръв винаги предизвикваше в съзнанието му една и съща картина — голи, разтворени женски бедра, влажни, подканящи. Той усети нарастващата ерекция. Смъртта и сексът бяха неразривно свързани за него, сякаш представляваха двете страни на една монета, въртяща се безспир — ту осветена, ту потънала в мрак.
Мабюс се намести по-удобно в седалката на колата, която бе наел. Той обожаваше колите не по-малко от секса и смъртта. Често си представяше как умира, шофирайки със сто и петдесет мили в час срещу бетонна стена, или още по-добре, насрещен автомобил.