Тази идея, която отдавна се въртеше в главата му, се бе оформила окончателно под влиянието на „Катастрофа“ — една книга, която той си купи в чакалнята на лондонското летище „Хийтроу“ преди няколко години. Оттогава никога не пътуваше без нея, като отново и отново жадно препрочиташе многобройните сцени на еротични катастрофи сред дъждовни, обляни с неонова светлина футуристични пейзажи.
Мисълта за смъртта го поглъщаше изцяло. Нерядко се чудеше защо все още е жив, след като дузина негови братя и сестри бяха просто прах, разпръсната по калната от кръв и преситена от трупове земя на Виетнам.
За него тези моменти бяха като периоди на просветление по време на треска. Тогава той разбираше, че смъртта не би го задоволила — тя бе твърде елементарна и чиста, може би най-чистото изживяване, с което се среща човек. Неговата карма му отреждаше нещо повече, макар все още да не бе осъзнал какво е то.
Докато гледаше как Сийв се качва в колата си, Мабюс си мислеше каква смърт би му отредил. Убийството, което си бе представил преди малко, беше просто ей така за развлечение, малка забава, съчинена колкото да мине времето.
Мабюс умееше да управлява времето — беше се научил на това тогава, когато нямаше друг избор. Освен, разбира се, ако не приемеше като избор лудостта. Когато човек прекара петстотин дни в лагер за виетнамски военнопленници и се храни само с червеи и насекоми, които изчопля от земята със собствените си окървавени пръсти, той придобива власт над времето.
Или, по-точно, над мисълта. Защото единственото, на което го научи затворът, беше, че времето не съществува. В самотата, тишината и пълния мрак, мисълта придобиваше чудовищни размери и във времето, не съществуваше нищо, освен нея. Тя изпълваше целия свят и следователно определяше реалността.
Това умение му бе послужило, когато го изтезаваха. Дори сега, ако някой го попиташе колко мъчения е понесъл, той не би могъл да отговори, защото просто не знаеше. Докато терзаеха тялото му в ада, съзнанието му витаеше някъде високо и надалеч.
Колата на Сийв потегли, карана от Даяна. Мабюс форсира двигателя си и ги последва. Нямаше представа къде отиват, но това му беше безразлично — рано или късно Сийв трябваше да спре някъде и тогава той щеше да бъде там. За голямата забава.
Стрелна език по тъмните си, напукани устни. Сред суматохата на оживената градска улица той с еднаква лекота намираше както тишина, така и мрак. После мозъкът му се изпълни с ярки експлозии и нощта се превърна в ден. Мазният напалм настъпваше като огнедишащ дракон и поглъщаше селото му още живо, сваляйки кожата на неговите обитатели. Кошмарът беше пред очите му като на тепсия, ясен и жив.
На кръстовището светна червено и той спря само през една кола от Сийв Гуарда. В неясната светлина на уличните лампи на вътрешната страна на ръката му се забелязваха многобройни резки. Някои от белезите очевидно бяха стари, но други изглеждаха зараснали едва наскоро.
Мабюс извади малък автоматичен нож, отвори го с щракване и плъзна острието по ръката си, там където още нямаше следи от стари порязвания.
Острата болка го ободри и освежи напълно, той сякаш се отърси от сън, или по-скоро, от мисълта за сън. Това му достави голямо удоволствие.
Докато светофарът се смени, мина доста време, през което Мабюс гледаше как кръвта, неговата кръв, пълзи по кормилото подобно на животно със своя собствена, независима воля. Накрая струйката започна да капе по пода на колата, в такт с пулса му. Тогава той притисна носната си кърпа към раната, за да спре кръвта.
Два дни в седмицата Мило работеше, доколкото въобще работеше нещо, в Академия на военната история. Впрочем, това не беше учебно заведение в истинския смисъл на думата, а по-скоро библиотека, обхващаща всички области на военната мисъл, изкуство и опит.
Това бе частна академия, издържана от „Обществото за завръщане в лоното на църквата“, помещаваща се под неговия покрив.
Бароковата сграда от седемнайсети век, собственост на „Льо Жирон“, както членовете на Обществото го наричаха помежду си, бе истински дворец, проектиран от Жул Ардуен-Мансар, с характерния покрив, носещ името на архитекта. Постройката се намираше на Плас Вандом, което, имайки предвид стойността на недвижимите имоти в Париж, свидетелстваше за изключителното богатство на „Льо Жирон“.
Мило отговаряше за постъпването на нови материали в огромната библиотека, или поне официално това бяха задълженията му през два от дните в седмицата. В действителност, той бе нещо като преподавател в Академията и работата му беше да наставлява обещаващите младежи в изкуството на войната, според вижданията и разбиранията на „Льо Жирон“. Това означаваше да им представи предмета в историческа перспектива, като ги запознае с разнообразните, променящи се способи за водене на бойни действия, прилагани от гениите на войната, започвайки от Александър Македонски и стигайки до Патън10.