Чувстваше съзнанието си като решето, през което миговете се процеждаха като песъчинки, безформени и безсмислени. Сякаш живееше в някакъв сумрачен свят, в който чувствата не съществуваха. Брат му бе мъртъв — от мига, в който научи това, имаше усещането, че вдишва не кислород, а новокаин — вцепенение бе обхванало както тялото, така и мислите му.
Улови се, че гледа мигащата лампичка на телефона си. Аленото кръгче не му говореше нищо, сигналът му се губеше като светлината на морски фар сред гъста мъгла. След това чу звъна, който изглежда продължаваше от доста време. Когато накрая разбра, че идва от телефона, той вдигна слушалката.
— Бонжур — каза един женски глас.
Крис не отговори.
— Ало?
Той прочисти гърлото си.
— Да?
— Говорите ли френски, мосю?
— Да, мадам — каза той. — Какво мога да направя за вас?
— Търся мосю Хей — каза Сутан. — Крис Хей.
— На телефона.
— Е, добре — тук тя се поколеба. Сърцето й биеше ускорено. — Обажда се Сутан Сирик — успя да произнесе накрая. — От Франция, Ница.
Крис се изправи в стола си.
— Сутан — каза той със стегнато гърло, — ти ли си?
— Да — отвърна тя. — Сега използвам моминската фамилия на майка си.
Крис не знаеше какво да каже, нито какво да мисли. Умът му бе скован, сякаш го бяха замразили в леден къс.
— След цялото това време… — думите почти го задавиха.
— Да, знам че не е леко — каза тя. — Сигурно се чудиш защо ти се обаждам.
Слушалката замлъкна за толкова дълго време, че накрая Крис каза „Там ли си?“, сякаш викаше дух от царството на мъртвите.
— Да — отговори тя. — О, хайде стига. Търся те във връзка с брат ти.
— Значи познаваш Тери?
— Живяхме заедно пет години.
Боже Господи! Стомахът му се сви на топка.
— Знам, че Тери е мъртъв, Сутан — промълви той с усилие. Върху плещите му се бе стоварило нещо голямо и тежко, непосилната тежест го смазваше. — Обадиха ми се от офиса на баща ми. Вероятно френската полиция е взела от теб служебния му телефон.
— Да.
— Благодаря, че ми се обади. — Дишането му се удаваше с труд.
— Странното е — каза бързо тя, — че намерих пощенска картичка, която се е канел да ти изпрати. В нея пише, че не сте се чували десет години — вярно ли е?
— Да, приблизително толкова. — Той я слушаше едва наполовина.
— Пише също, че идната седмица щял да идва в Ню Йорк да те види. Било нещо важно.
Крис мълчеше. Ръката му стискаше слушалката толкова силно, че пръстите го заболяха.
— Имаш ли някаква представа защо Тери е искал да говори с теб?
— Откъде мога да знам?
— Искам да кажа, изпращал ли ти е нещо през последните един-два месеца?
— Не. Той никога нищо не ми изпращаше. — За момент Крис се вслуша в нейното дишане, след което бавно изплува от обхваналото го вцепенение. — Сутан, да не би да имаш някакви неприятности?
— Не знам — отвърна тя. — Изглежда Тери е имал доста тайни.
— Не бих се учудил.
— Въпросът е там, че те продължават да съществуват и след смъртта му.
Крис се замисли за малко.
— Виж какво — каза той, — баща ми не е тук и аз трябва да уредя всички формалности, затова заминавам за Ница вдругиден. Ще бъда в хотел „Негреско“. — Сърцето му болезнено се сви. — Защо не дойдеш там да пийнем по нещо?
— Мисля, че имам по-добра идея — отвърна Сутан. — Ще те взема направо от летището. Кога пристига самолетът?
Той й каза часа, както и номера на полета на компанията Пан Ам.
— Bon. Merci, Крис. A bientôt12.
Сутан, Сутан. Името й му напомняше молитвите, които като дете казваше преди лягане13.
„Не мисли сега за това“, мина му през ума.
Тери искал да дойде в Ню Йорк, за да го види? Това действително беше нещо необичайно. Какво ли е било толкова важно, та да го накара да прекъсне десетгодишната си раздяла със семейството?
Дали въобще някога щеше да научи?
Той завъртя стола си към прозореца и се загледа навън. Гласът на Сутан продължаваше да звучи в ушите му дълго след като остави слушалката. Над Сентръл парк се бяха спуснали мастилени сенки и короните на дърветата тънеха в мрак. Заобиколен от безбройните светлини на града, паркът сякаш се бе превърнал в символ на собственото му бъдеще — неизвестно и изложено на волята на стихиите.