Двайсетгодишният Крис Хей трепереше под топлите лъчи на лятното слънце, обзет от смразяващата мисъл, че брат му Тери, морският пехотинец, героят, може би лежи в един от тези лъскави ковчези и те така и няма да си кажат сбогом.
Дъждът, който валеше все така силно и равномерно, започваше да го потиска нетърпимо.
Той тръсна глава, вдигна яката си и пое към къщи, приведен под напора на гъстите капки.
Когато се прибра, смъкна прогизналите си дрехи и нахлузи къси гащета и фланелка без ръкави. В спалнята имаше голямо огледало, което го отразяваше в цял ръст.
Мускулестото му тяло без съмнение би впечатлило страничния наблюдател. Висок на ръст, широкоплещест и с тесни бедра, той притежаваше фигура на атлет. Това не бяха обемистите мишци на културист, нито пък жилестите, изпити форми на бегач на дълги разстояния — тази суха, издължена мускулатура можеше да бъде резултат единствено на плуване или колоездене.
Но Крис виждаше единствено младежа отпреди години, неуморната машина за упражнения, имаща всички шансове да спечели „Тур дьо Франс“ — тази изтощителна комбинация от скорост и издръжливост, в която състезателите трябваше да поддържат скорости от над двайсет и пет мили в час по стръмните алпийски склонове. Годината беше 1969-а, същата, в която куршумите свиреха край ушите на Тери в Югоизточна Азия.
Тази година обиколката бе посветена на „La France profonde“ — градовете и селата от вътрешността на страната, тоест онази Франция, която Крис дотогава обичаше с цялото си сърце. „La France profonde“, която го издигна до главозамайващите висини на успеха, а после му показа юмрука си, така че той се завърна у дома друг човек. Цъфтящата му младост, изпълнена с безгранична сила и жизненост, с „risico“, както италианците, с които се запозна там, наричаха постоянното рискуване, и най-вече — с вяра, че животът е едно безкрайно настояще, в което не може да се случи нищо лошо, всичко това си бе отишло безвъзвратно.
Колко бе остарял от тогава? Крис не знаеше. Ако въпросът бе единствено в годините, то — малко. Очите му бяха все тъй сини, косата — черна и къдрава, по лицето и тялото му нямаше грам тлъстина, а бръчките почти липсваха. „В теб има келтска кръв, сине“, обичаше да казва баща му. Действително, на младини той често се виждаше в мислите си като келтски воин, облечен в доспехи, вдигнал меч срещу пиктските орди, прииждащи към каменните монументи на Стоунхендж16.
Боже, колко отдавна бе всичко това. Но, от друга страна, той все още чуваше тихия глас на Сутан в слушалката.
Той отиде до старинното френско писалище в спалнята и извади от едно чекмедже дебела пачка машинописни листа. Ластикът, с който бяха захванати, се скъса от допира му, хартията беше стара и пожълтяла. В горния десен ъгъл бе написано с неговия почерк „Могьо, 1969.“
Не бе пипал този ръкопис от години и сега, докато четеше грапавите изречения, му стана ясно защо. Импулсивно захвърли листата обратно на мястото им и хлопна чекмеджето.
После стана и отиде бос до другата, по-малка спалня, която използваше за тренировките си. До стената бе изправен скрипец с тежести, до него имаше машина за гребане. Срещу прозореца стояха редом велосипеден тренажор и електронна пътечка за бягане на място.
Крис се качи на тренажора и завъртя педалите. Погледна навън през прозореца — трийсет етажа под него се намираше Трето авеню, но там не се виждаше нищо особено. Тогава съзнанието му постепенно се изпълни с други гледки — Тонон ле Бей, Шамони, Обан, Дин. И той отново почувства на гърба си жълтата фланелка, за която жадуваха всички, но единствено водачът в „Тур дьо Франс“ можеше да носи.
Един час по-късно Крис слезе от седалката и продължи с четирийсет минути гребане при максимална скорост. След това се хвърли на тежестите, докато накрая усети как прекрасната умора обзема обляното му в пот тяло. Но нито тя, нито хладният душ успяха да му донесат желаното спокойствие. Споменът за Могьо се върна отново. Обиколката на Франция не бе единственото, което той преживя през лятото на 1969-а.
Вече облечен, той крачеше напред-назад из апартамента си като животно в клетка. Във всяко огледало и прозорец му се привиждаше образът на Сутан. Крис не издържа, сграбчи един шлифер и излезе навън.
Едва след като отмина 72-ра улица, осъзна накъде отива. Намираше се само на две-три преки от дома на Макс Стайнър.
16
Култов комплекс в Англия от 2000 г. пр.н.е., състоящ се от огромни каменни стълбове и плочи — Б.пр.