Стайнър живееше в стара, зле проектирана сграда на 75-а улица, между Пето авеню и авеню Медисън. Портиерът се свърза с него по домофона, след което посочи на Крис един от асансьорите — тук всеки от тях обслужваше по два апартамента на етаж.
Когато излезе от асансьора, Макс вече бе отворил вратата и се усмихваше широко насреща му. Крис с благодарност си помисли, че още откакто постъпи в „Стайнър, Макдауъл и Файн“, той винаги си оставаше негов съюзник. Ето кое го бе накарало да дойде именно тук — рамо до рамо с Макс щеше да се чувства по-спокоен.
— Да тържествуваш ли си дошъл? — попита Стайнър, докато раздрусваше ръката му. — По новините в шест приказваха само за теб, кучи сине! — За състоянието, в което Крис се намираше, този бурен ентусиазъм бе не по-малко потискащ от дъжда на улицата.
— Искам да поговорим, Макс.
— Разбира се, разбира се. — Макс го задърпа към вестибюла. Отвътре се чуваха гласове. — Но не веднага. Влизай, имам малко гости. Ти ги познаваш — Бил и Марджъри Хорнър, Джек и Бети Джонсън и така нататък. Току-що вечеряхме. Поседни при тях, пийни нещо, след малко, като дадат новините в единайсет, ще можеш да тържествуваш на воля.
— Не, не, не се безпокой. — О, Господи, помисли си Крис, само това ми липсва, да си надяна светската физиономия и да говоря глупости на чаша мартини.
— Какво ти става пък сега? — каза Стайнър. — Надявам се не си толкова глупав, та да си въобразиш, че ме притесняваш. Освен дето тук всички те познават — той се засмя. — Има дори твои почитатели, които ще ме одерат жив, ако разберат, че съм оставил техния кумир да се измъкне току-така. Ще бъдеш героят на партито!
На Крис му мина през ума, че Стайнър не знае за смъртта на Тери, а сега нямаше как да му каже за това. Представи си удивеното му изражение: „Но ти никога не си ми казвал, че имаш брат.“ Това вече щеше да му дойде много. Единственият изход бе да излъже нещо и да си тръгне.
— Наистина не мога, Макс — каза той. — Отбих се само за малко и без това вече закъснявам за една среща.
Стайнър го погледна внимателно.
— Сигурен ли си, че няма да останеш за едно питие?
Крис кимна отчаяно, отстъпвайки към асансьора.
— Сигурен съм — отвърна и натисна копчето.
— Е, както искаш — усмихна се Стайнър. — Утре ще се чуем, нали?
— Да, разбира се, ще ти звънна. — Асансьорът най-сетне дойде и той се качи в него.
— А, Крис, Аликс Лейн днес беше готова да те изяде с парцалите, нали сама си беше поискала това дело от окръжния прокурор. Да знаеш, че страшно се гордея с теб.
Крис не успя да отвърне нищо, думата „благодаря“ му преседна на гърлото.
Вън дъждът беше поутихнал, но нощта бе влажна и гореща като през август. Той спря някакво такси.
— Накъде, приятел?
Крис отговори нещо, което веднага след това изхвръкна от съзнанието му. Градът, изпълнен с живот, се носеше покрай него, кипящ от движение, смях, забързани нозе; по широките булеварди се разхождаха двойки, в сенките между сградите се прегръщаха влюбени и в един миг той осъзна, че не се вписва никъде в това пъстро многообразие.
Бяха навлезли дълбоко в района на Сентръл парк, когато Крис попита:
— Къде ме карате, по дяволите?
— Деветдесет и трета улица, на запад от Кълъмбъс авеню — каза шофьорът. — Ако мислиш, че има по-пряк път дотам, грешиш.
Господи, там живее Аликс.
— Слушайте, не може да съм…
Шофьорът удари спирачки и се извърна към него.
— Ако искаш да отидеш някъде другаде, приятел, кажи си и толкова.
Отзад започнаха да свирят клаксони, колата препречваше движението.
— Не — отвърна с безжизнен глас Крис, — карайте, всичко е наред.
Но не беше така. Далеч не всичко бе наред и докато натискаше звънеца до пластмасовата табелка с името на Аликс, той продължаваше да се чуди какво изобщо търси там. В почернялото от мръсотия табло на домофона се чу пращене, той извика нещо в него и след малко входната врата забръмча.
В асансьора миришеше на пици и дим от пура. Той слезе на четвъртия етаж и се озова в тесен, слабо осветен коридор. Стените бяха боядисани наскоро, като от това издутините в мазилката само личаха още повече.
В дъното се отвори врата и Аликс Лейн се показа на фона на осветения апартамент. Носеше отрязани джинси, избелели почти напълно, блузка с къси ръкави, на която пишеше „Предпочитам да си карам колелото“ и нищо повече. В ръката си държеше парче пица.