— Откъде знаете тези неща? — попита той. Дълбоко в съзнанието му зрееше подозрение. Този странен, приглушен говор му беше познат отнякъде. Посегна към маската на Мабюс, която представляваше озъбен човешки череп.
Без никакво предупреждение Мабюс се надвеси през скамейката и замахна с ножа към Тери, който инстинктивно се опита да избегне удара.
— Господи! — излезе от устата му, сякаш в унисон с гласовете, пеещи „Агнус Деи“. В същия миг ръбът на дланта му се стовари върху ключицата на нападателя, но без никакъв резултат. Мабюс сякаш не усети нищо, ножът му продължи да описва полегатата си дъга към тялото на Тери. Тогава Тери с отчаяно усилие стори единственото, което му оставаше — сграбчи острието на ножа. Тъй като бе направено от нефрит, то не можеше да се наточи. Освен това, при рязко усукване или при силен кос удар можеше да се счупи.
Мабюс стовари юмрук в гърдите му с цялата си тежест. Тери изкрещя от болка, когато острието, пронизвайки дясната му длан, я прикова към дървената облегалка на скамейката.
Скрит зад озъбената си маска, Мабюс пусна ножа и пръстите му уловиха металното ветрило. Едва сега Тери осъзна, че през цялото време той е целял точно тази момент. Мабюс замахна и ръбът на ветрилото се заби в рамото на Тери.
Никога преди Тери не бе изпитвал подобна болка. „Не се разделям с моя гунсен“, беше казал Мабюс. Значи това дяволско ветрило представлява оръжие. Нагънатият му стоманен край беше остър като бръснач. Тери машинално се изви встрани, но в същия миг в дясната му ръка, закована неподвижно между дървото и нефритеното острие, избухна непоносима болка.
Мабюс стовари юмрук в гърдите му, гръдната кост на Тери се строши и тялото му се сгърчи от спазъм. Проснат по гръб през облегалката на скамейката, той гледаше към дървеното разпятие, което сега беше преобърнато. Виждаше единствено хлътналите очи на Христос, все така задаваше своя ням въпрос.
— Въпреки всичко ще убия брат ти — каза Мабюс.
Болката беше река, отнасяща го към море от агония. Той отчаяно се опита да помръдне, но не успя, тялото отказваше да му се подчини — дали от болка, или поради естеството на нанесените рани.
В този момент, може би за да подчертае пълния си триумф над него, Мабюс смъкна гротескната си маска и Тери видя истинското лице на своя убиец. И разбра всичко.
— О, боже! — каза той, а после помисли за Крис и, давещ се в собствената си кръв, започна да се моли за живота на брат ся.
След това внезапна усети близостта на небесното блаженство и за своя изненада изпита необходимост, силно желание да получи достъп до този рай. Но не знаеше дали ще се възнесе към небето, или ще полети към ада. Тази несигурност очерта стесняващия се кръг на съзнанието му. Той заплака и щом сълзите му потекоха, образът на Христос се промени, сякаш го виждаше, за пръв път, а въпросът, който очите му задаваха, стана ясен. Докато умираше, устните на Тери Хей помръднаха и той даде своя отговор.
Стоманеното ветрило на Мабюс изсвистя и главата на Тери Хей се отдели от раменете му.
„Агнус Деи“ беше свършила и единственият звук, нарушаващ тишината на църквата, беше слабото ехо от последните думи на католическия химн:
„Грешен съм.“
„Спасението.“
Това беше заглавието на проповедта му тази седмица. Отец Доминик Гуарда обичаше да слага заглавия на проповедите си. По такъв, начин подреждаше по-добре мислите си и му беше по-лесно да „започне с началото“, както бе казала Червената кралица на Алиса в детската книжка.
Отец Гуарда бе прекарал детството си сред спарената мизерия на италианската част на Харлем в Манхатън. Баща му беше хамалин, силен като Херкулес и прегърбен от работа като Сизиф. Майка му още бе жива и продължаваше да наема същата гъмжаща от плъхове квартира на Десето авеню, в която бяха родени той и брат му Сийв. Всичко това караше отец Гуарда да се чувства в своята църква „Св. Троица“ в Ню Канаан действително като Алиса в стражата на чудесата.
„И ето ме сега, мислеше си той, трийсет и девет годишен, посветен в католическата вяра, в земята на млякото и меда, където всички са посветени в религията на богатството.“
Той стана от писалището си и се приближи до решетестия прозорец. Църквата „Св. Троица“ беше великолепна, независимо дали я гледаш отвътре или отвън. Внушителната фасада от бял камък, богато украсените арки, ребрата на куполите, великолепието на редиците сводести прозорци с богати стъклописи, огромните мраморни композиции на Христос на кръста, статуята на Дева Мария в светилището — всичко беше предназначено да внуши смирение на влезлия енориаш.