Той проговори отново едва когато излязоха на магистралата и се насочиха на юг.
— Убиецът на Де Кордия, който и да е той, е убил и Дом. И тук същият почерк, същите странни очертания на раната. — Той затвори очи. Безкрайният поток от насрещни фарове му причиняваше главоболие. — С какво ги е обезглавявал, по дяволите? — Сийв въздъхна. — Вечеряхме ли, или съм сънувал?
— Сънувал си, шефе.
— Тогава спри на първото удобно място.
Отвън закусвалнята бе облицована с изкуствен камък, а отвътре — с фалшив мрамор. Хамбургерът, пържените картофи, кафето и черешовият сладкиш може би също бяха изкуствени, защото изпита усещането, че ще разядат стомаха му, докато преминат през него. Каза си, че трябва да започне да се храни по-здравословно, макар прекрасно да съзнаваше, че няма да го направи.
Когато се върнаха в колата, той глътна няколко хапчета, след което се обърна към Даяна.
— Няма да оставя Блокър на мира, докато не получим резултатите от експертизата. Имам чувството, че ще научим от тях много неща, за които сега мога само да гадая.
— Смяташ ли, че съществува някаква разлика между брат ти и този Ал Де Кордия?
— Възможно е. Били са убити от един и същи човек, в един и същи град, макар и не задължително по едно и също време — каза Сийв. — От друга страна, може би имаме работа с психопат. Точно това кара Блокър да се спича от страх, и то с пълно основание. Де Кордия лежи в канавката поне от два дни, така че не виждам каква връзка може да съществува между него и Дом.
Думата „връзка“ го подсети за нещо. Той включи осветлението в колата и извади смачкано листче хартия.
— Взех това от местопрестъплението — каза на Даяна. — Беше в десния джоб на Дом. Не се виждаше, защото беше скрито под тялото.
— От теб трудно може да се скрие нещо. — Тя започна да изпреварва един ТИР. — Доколкото си спомням, винаги си ни казвал да не се мотаем на местопрестъплението, докато хората от следствието не си свършат работата.
— Това беше, преди да срещна детектив Блокър.
Никой от двамата не се засмя на тази шега. Даяна бе абсолютно предана на Сийв. В годините, през които бяха работили заедно, й се бе случвало да рискува живота си за него и тя не би се поколебала да го стори отново. Но именно тази нейна преданост, обичта и вярата й в него и във всичко, което той олицетворяваше, я караха да изпитва загриженост за това, което ставаше с него. Смъртта на брат му сякаш го бе преобразила. Виждаше, че той изпитва не просто желание, а направо необходимост да открие убиеца на Дом.
Колата се носеше в среднощния мрак по главната магистрала на Кънектикът и тя, седнала до Сийв, се питаше дали тази мисъл няма да го обсеби изцяло. Досега винаги бе живял за другите, поставяйки над собствените си нужди тези на обществото. Сега това очевидно започваше да се променя. Тя не бе сляпа за мотива, който го движеше, но дали този подтик нямаше да го накара да обърне гръб на идеалите си? Вече го бе видяла да лъже свой колега, да задига веществено доказателство от местопрестъплението и да го укрива от отговорното лице. По-рано Даяна никога не би допуснала, че е способен дори и на едно от тези нарушения.
На съседната седалка Сийв гледаше измачканото късче хартия в ръцете си. То съдържаше три реда, написани с характерен полегат почерк, който той виждаше за пръв път. Отдолу имаше още една дума, добавена с добре познатия му разкривен почерк на Дом. Цялата бележка гласеше:
„Сутан Сирик
Булевард «Виктор Юго» №67
Ница, Франция
Спасена?“
Стеснявани от присъствието на момчета в кухнята, Крис и Аликс бяха седнали на пожарната площадка вред широко отворения прозорец на спалнята. Музиката долиташе приглушено от апартамента, изпълвайки пространството помежду им.
— Дълго време — каза Аликс — се приемах единствено като майка на Дани. Жените често пъти трудно отделят в мислите си своето съществуване от това на детето си. Докато накрая то дотолкова изпълва живота им, че почти не остава място за друго.
Дъждът все още не беше престанал напълно и макар че стряхата до голяма степен ги пазеше, тук-там в косите й блестяха малки капчици, подобно на брилянтна диадема.
— Но след време разбрах, че колкото и голяма радост да ми носи общуването с него, то не ми е достатъчно. Моето собствено „аз“ започваше да се заличава, а това не беше добре и за двама ни.
— И постъпи на работа при окръжния прокурор.
— Не беше толкова просто — усмихна се тя. — Трябваше да се отделя от него. Да взема адвокатските изпити. — Усмивката изчезна от лицето й. — А и бракът ми се разпадаше бавно и болезнено.