Той гледаше ярката, зловеща светлина, която лампите хвърляха от своите стълбове и се вслушваше в онова, което му казваха техните електрически ореоли. Те го предупреждаваха за неговите грехове, напомняха му бомбардировките, огнените стихии, поглъщащи цели гори, цели селища, зловещото, всепроникващо свистене, сякаш самите „нат“ — светиите, скърцаха със зъби в мъките си, заглушавайки човешките писъци и вопли.
Той вдигна очи и едва ли не се сепна като видя, че не е сам със своята болка. Едрото, месесто лице бе полузакрито от огледални слънчеви очила, гънки розова плът преливаха над стегната тъмносиня яка.
— Карахте с превишена скорост — каза полицаят. — Шофьорската книжка и документите на колата, ако обичате. — Той се наведе да надникне през отворения прозорец.
Мабюс, който все още се опитваше да долови човешките викове сред тътена от взривовете, измъкна портфейла си, отвори го и извади отвътре шофьорската си книжка, която бе поставил в твърда пластмасова калъфка.
Представи си с удоволствие до най-малките подробности как паркираната отзад полицейска кола се врязва със сто мили в час в бетонен блок. Усмихвайки се, подаде на полицая книжката си. Когато той понечи да я вземе, ръката на Мабюс внезапно се стрелна напред и прокара ръба на пластмасовата обвивка през гърлото му. Кръвта бликна, аленочервена като светлината, която продължаваше със затъпяваща монотонност да озарява вътрешността на колата.
Полицаят се задави, разтворил широко уста от изненада. Мабюс видя пръстите му да опипват кобура, дръпна главата и раменете му в колата, докато масивният му торс не се заклещи здраво в прозореца. След това, без да бърза, вдигна ръка, пъхна стегнатите си пръсти през огледалните очила на полицая и ги заби дълбоко в очните му гнезда.
Писъкът, свидетелство за болката, изпитвана от човешките същества в мига на тяхната смърт, бе именно онова, което Мабюс имаше нужда да чуе в усилието си да задържи изплъзващата се картина на бомбите, носещи се със зловещо свистене през изпълнените с пушек небеса.
От влажната трева край банкета на магистралата Мабюс наблюдаваше с маниакални съсредоточеност ивиците светлина, преминаващи покрай него, безкрайните върволици от коли, човечеството, дефилиращо пред очите му подобно на армия, тръгнала на своя последен бой.
Но там, в тъмнината на вечната нощ, където той се бе притаил, имаше единствено самота и безкрайно, необхватно пространство; празнота, далеч по-ужасна от смъртта.
Аликс Лейн гледаше избелялата черно-бяла фотография, на която бе снимана на люлката, окачена на дъба. Тя седеше на табуретката пред пианото, подпряла лакти на дървения капак.
В апартамента цареше тишина. Дан най-сетне спеше, след като бе чел в леглото си до три часа. Флейтистката от горния етаж бе свършила с упражненията си и, слава богу, семейство Конър от съседния апартамент бяха приключили поредния от своите ежедневни скандали.
Прозорците бяха широко отвориш, но дори и така уличният шум се чуваше съвсем приглушено. На моменти, като съобщение от някакъв друг свят, долиташе караница на испански език, последвана от смях.
И Кристофър Хей си бе отишъл.
Тя не знаеше какво да мисли за него. Или, по-точно, за чувствата, които изпитваше към него. След много ученически приятелства, шест или седем любовни връзки и дванайсетгодишен брак, Аликс все още чакайте своя принц от приказките. „Ти не си герой“, му беше казала тази вечер.
Със съпруга си Дик се запозна в колежа. Той имаше радикални възгледи, беше интелигентен и жлъчен поне когато отстояваше някаква кауза, като например войната във Виетнам. Тя още помнеше случая, когато той пред всички спори с декана относно доводите за и против войната. Тогава много се гордееше с него.
Но след войната Дик изглежда нямаше какво повече да отстоява. Докато тя ходеше на работа през деня, а вечер учеше право, той се опитваше да напише великия американски роман, в който щеше да се съдържа равносметката на целия поствиетнамски период от развитието на нацията.
В началото парите не бяха проблем. Аликс работеше в магазина за конфекция „Сахс“ на Пето авеню, а разходите по обучението й се заплащаха от сумата, завещана специално за тази цел от дядо й.