Отец Гуарда се обезпокои силно за психическото състояние на този човек. А той продължи да говори, сега вече в равномерен бърз ритъм, без паузи между изреченията.
— Дойдох, защото няма къде другаде да отида. Няма на кого да се доверя. Но на вас мога да вярвам, нали? За духовника вярата е свята — това го помня още от малък. Но дори тук ме е страх. Някога се чувствах спокоен в църква. Мир, спокойствие — вече не знам какво означават тези чувства. Но има един човек, който знае, и вие все още можете да му помогнете.
Състоянието на човека изглежда се влошаваше и отецът не на шега се разтревожи.
— Почакайте! — прекъсна той припряната му реч. — Ще доведа някой, който да ви помогне.
От другата страна на преградата се чу рязко изшумоляване. Той разбра, че думате му са подплашили мъжа, скочи от мястото си и надникна в кабинката за изповеди, но тя вече беше празна. Върху дървената седалка блестеше листче хартия, смачкано и пропито с пот от дланта, която го бе стискала. Отец Гуарда го взе и видя, че на него са написани име и адрес.
Тази сутрин той едва успя да съчини проповедта си навреме, защото мисълта за този човек, дошъл да търси помощ, не го оставяше на мира.
Той продължаваше да стои до прозореца, когато учтивото прокашляте на отец Донели, един от неговите помощници, прекъсна мислите му. Беше време за месата.
— Идвам — каза отец Гуарда и откъсна поглед от брястовете и божурите. Неизвестните около вчерашната изповед продължаваха да занимават съзнанието му. Ако не себе си, то кого се опитваше да спаси непознатият? Той извади от джоба си листчето, оставено в кабинката, и отново прочете съдържанието му. След това взе една химикалка от бюрото си и написа отдолу „Спасена?“, като наблегна на въпросителния знак. Накрая отново прибра хартийката в джоба си, тъй като нямаше намерение да остави нещата така. Думите „има човек, на когото все още можете да помогнете“ бяха като жигосани в съзнанието му.
Навън вече не бяха останали хора, паркингът беше просто море от бетон, пълно с предмети — златото на новата земя, Ню Канаан2.
И това, както всичко останало, е Божие владение, помисли си отец Гуарда, грабна проповедта си от бюрото и излезе през вратата, водеща към централната част на църквата.
Всички заедно изпяха химна, а след това, докато отец Донели четеше за блаженствата на послушанието и наказанията за непослушанието от Стария завет, глава 26 от Левит, отец Гуарда изпълни обредите за покаяние и се приготви за проповедта.
Когато Донели свърши, той се изправи зад катедрата и отвори Библията на предварително отбелязаното място от Първото послание на Йоан: „Чада мои, това ви пиша, за да не съгрешавате, и ако някой съгреши, то пред Отца имаме ходатай, Исуса Христа, Праведника…“
Едва сега, докато четеше избрания откъс, той осъзна, че се е спрял на него под влияние на изповедта от предния ден.
Когато свърши да чете и остави Библията настрана, установи с изненада, че не помни какво е прочел. Подреди пред себе си листата с проповедта и започна:
— С годините и десетилетията мечтите на всеки от нас претърпяват интересни метаморфози. — Отец Гуарда стоеше с разтворени ръце, опрял длани на ръбовете на полираната до блясък дъбова катедра. Пред него, вдигнали нагоре лица, седяха енориашите, а зад гърба му бе статуята на Христос. — Нещата, които сме искали да постигнем като юноши, обикновено нямат нищо общо с това, към което се стремим десет години по-късно. А след още десет години и тези стремежи ни се струват глупави и повърхностни, защото вече сме хукнали подир нещо друго. Така е с всички ни, без разлика на пол и възраст. Сякаш всеки от нас продължава да се развива и расте дори след пълното съзряване на тялото и съзнанието.
Отец Гуарда огледа паството си. Той винаги се стараеше да запомни всяко лице от присъстващите на месата и дори да го свърже с името и адреса на неговия притежател.
— Може би всичко е въпрос на променящата се с възрастта представа за свободата. Тук, в земята на свободните хора, още от времето на бащите основатели, създали Декларацията на независимостта, свободата се цени като неотменимо право на всеки. Самото понятие е предмет на постоянни спорове и размишления. Можем ли в такъв случай да твърдим, че знаем какво означава и колко струва свободата?
Когато четеше от Светото писание, отецът не гледаше към енориашите си, но по време на проповедите си обичаше да наблюдава лицата им — може би защото го интересуваше ефектът от думите му, докато отношението към Божието слово си беше лична работа на всеки.