— Надявай се — каза тя раздразнено. — Известно ли ти е, че нарушаваш почти всички правила, на които някога си ме учил?
— Не ги нарушавам — отвърна с усмивка Сийв, — а само леко ги нагаждам към ситуацията.
Докато го гледаше как отива към килията на Дракона, за да го изведе, Даяна се запита дали той си дава сметка колко много се е променил. Нещо сякаш го бе обладало след смъртта на брат му. Тя със сигурност знаеше, че това не е същият Сийв Гуарда, когото бе познавала допреди два дни. Какво беше станало с него? Какъв загадъчен, незабележим за нея знак бе видял на мястото на престъплението? Не можеше да си представи и това я плашеше.
Тя винаги бе гледала на Сийв като на нещо непоколебимо и твърдо като скала, като олицетворение на самия Закон. А според нейните разбирания Законът беше неизменим. Какво щеше да стане сега с нейния свят, с представите и за добро и зло, щом този Закон можеше да се нагажда, както се бе изразил Сийв, без да се наруши?
Прииска й се да се затича след него, да го спре и да го разтърси, докато най-сетне осъзнае какво върши. Но точно в този момент по факса започнаха да пристигат материалите от полицията в Ню Канаан.
Сийв изведе Питър Лунг Чън от участъка, свали го по стълбите и го бутна в своя буик без полицейски опознавателни знаци. В колата незабавно го прикова с белезници към седалката.
— Смяташ ли, че е необходимо? — попита Чън.
— Не се опитвай да ми пробутваш номера — каза Сийв, като палеше мотора. — Мисли за сестра си и за това какво ще стане с нея, ако тая работа излезе въздух под налягане.
Чън отпусна глава върху облегалката.
— Ще получиш каквото искаш — каза той уморено. — Само остави сестра ми на мира.
Дракона насочи Сийв по Трето авеню, което след това премина в улица Бауъри35. Когато наближиха площад Сейнт Джеймс, той каза:
— Спри някъде тук.
Сийв сви встрани и паркира до бордюра. След това свали козирката на предното стъкло, върху която беше закачена емблемата на нюйоркската полиция. Накрая махна белезниците на Чън, но когато той посегна към дръжката на вратата, го спря с ръка и му показа служебния си револвер, скрит в раменния кобур под сакото.
— Помни, че това е тук — каза той, като потупа ореховата дръжка. — Знай, че по-скоро ще ти пръсна черепа, отколкото да те оставя да ми избягаш.
Сийв безуспешно се опитваше да разгадае изражението на китаеца. Добре съзнаваше, че Чън вижда силното му желание да залови кръстника на Чайнатаун. Това бе слабост, която не бе в състояние да прикрие, и този факт го тревожеше. Лунг беше човек, който цял живот си бе изкарвал прехраната на гърба на чуждите слабости и за миг Сийв се замисли как ли ще се възползва сега от неговата.
Пресякоха улицата, минаха през някакъв безистен, вонящ на анасон и сурова риба, и излязоха на Елизабет стрийт, където свиха наляво. След това Чън продължи да води надясно по Байърд, наляво по Мот и отново наляво по Пел стрийт, покрай Църквата на Преображението.
Когато стигнаха Дойърс — стара, тясна уличка, която по половината си протежение имаше силен ляв наклон, Сийв спря Чън.
— В кръг ли ще ме водиш, по дяволите? Можехме да стигнем до тук направо от Бауъри.
— Вярно е — отвърна Дракона. — Но пък никога нямаше да разбера дали ни следят. Докато вървяхме, имах достатъчно време да се огледам, да се ослушам, да почувствам атмосферата. Именно затова дойдохме сами. В Чайнатаун на всяка крачка някой следи и подслушва. Сега вече сме готови да продължим. Това стига ли ти?
Сийв напрегнато се взираше в лицето на Дракона, но нямаше как да разбере дали той казва истината, или играе някаква скрита игра. За пореден път се сблъскваше с уязвимостта на положението си и проклинаше съдбата, която го бе свързала с това опасно и непредсказуемо същество.
С недотам добри предчувствия той кимна с глава и Чън го поведе по кривата уличка. Пред една мърлява постройка от червеникав пясъчник, в основата на която, под нивото на улицата, имаше западнал ресторант, Дракона спря.
Те влязоха през тесния вход и се изкачиха по стръмната воняща стълба. На площадката на най-горния етаж Лунг за миг застана неподвижно. Сийв се опита да долови някакъв звук, но до ушите му долиташе единствено бавното капане на вода някъде зад тънките стени. Не се чуваха телевизори, плач на бебета, караници на възрастни — нито един от обичайните звуци, издаващи присъствието на обитатели.