— Къде си, копеле? Падна ли ми най-сетне!
Усети как синьото небе се стоварва върху него, сякаш във внезапния си устрем нощта бе изкарала всичкия въздух от дробовете му.
— Господи!
Дали го бе произнесъл, или само си го бе помислил? Не би могъл да отговори. Очите му щяха да изскочат от натиска, стегнал шията му. Гърлото му беше запушено и като в епилептичен припадък той започна да се задушава със собствения си език.
Сийв, който притежаваше мощта на тигър, усети как цялата му сила изтича в сянката под него. Застанал на колене, превит, той виждаше пред себе си единствено грапавия асфалт и сенките — своята собствена, долепена като уродлив придатък към тази на съществото, надвесило се отгоре му.
С помощта на своите лакти, пети, рамене, на цялото си тяло, той се помъчи да се освободи от натиска, да вдиша отново, да продължи да живее. Не можеше това да е краят — смърт върху един покрив в Чайнатаун от ръката на неизвестен нападател — и толкова, finis.
Но всичките му усилия бяха напразни. Някъде зад очите му се появиха огнени въртележки, в главата му се понесе стремителен воден поток. Светът бавно се оцветяваше в червено, звуците станаха гъсти и лепкави като сироп.
И тогава чу глас, толкова близо до ухото му, че можеше да идва от собственото му съзнание.
— Помниш ли ме, лейтенант Гуарда? Аз те помня. Знам какво си извършил.
„Дали нямам халюцинации“, запита се Сийв.
— Дойдох като вятъра, като нощния мрак, за да търся възмездие. Разплата за греховете, които си сторил срещу хората и земята на Виетнам.
„Ще умра, помисли си Сийв, в ръцете на един луд.“
— Виждаш ли това?
Ярка светлина на прожектор прободе очите му и за миг разкъса червената пелена, забулила погледа му. Нападателят изви главата му назад и той изстена от болка.
Сега видя, че това не е прожектор, а къс полиран метал, чиято плоскост отразяваше слънчевите лъчи.
Ветрило.
Ветрило с назъбен, остър като бръснач ръб. „Дом, мина му през ума. Ти си убил брат ми.“
— Виждаш ли го? — Ветрилото се поклати и режещият му край се насочи към гърлото на Сийв. — За теб е.
О, Господи!
Сийв замахва, сгърчените му пръсти търсеха да докопат плът, но вместо това разкъсаха ризата на непознатия. И оголиха татуировката. При вида й, кървавата рисунка на стената моментално застана на мястото си. Защото двете представляваха едно и също — „фунг хоанг“. И Сийв разбра кой бе дошъл за него.
— Не мърдай!
Почти в безсъзнание, Сийв позна гласа на Даяна, подобно на удавник, видял своя спасител. Главата му отново се изви назад с такава сила, че болката, както му се стори, го върна от самия ръб на смъртта.
Последва острият трясък на пистолетен изстрел и внезапно, сякаш някой бе завъртял електрически ключ, натискът изчезна. От устата му бликна кръв и сладкият въздух конвулсивно изпълни запъхтените му гърди.
След миг нежните ръце на Даяна го докоснаха и той чу загрижения й глас:
— Шефе, шефе, добре ли си?
Сийв машинално кимна с глава, но знаеше, че лъже. В устата му имаше още кръв и той я изплю.
— Улучи ли го? — успя да изхрипти.
— Не. Изчезна, стопи се. Не знам какво стана.
Но Сийв знаеше. Всичко се бе променило. Миналото го бе връхлетяло отново, обгръщайки го в зловонните си обятия като зейнал гроб.
Мило и Логрази се срещнаха в малък терасовиден парк близо до авеню „Франклин Рузвелт“, където успоредно с Гран Пале то пресича La Cours la Reine. Недалеч от тях беше Мостът на инвалидите и във въздуха се носеше мирис на прясно изпечени вафли от фургончето, спряло в единия му край, отвъд задавената от автомобили газове Cours.
В долната част на парка, край езерцето, в което висеше като желиран един голям, петнист шаран, единственият аромат, достигащ до ноздрите им, бяха бензиновите изпарения.
Застанал с лице към Логрази, Мило мислеше за пакета снимки, направени с телеобектив, който му бе дал неговият фотограф. За седемдесет и два часа наблюдение над къщата на Логрази непознатият се беше показал само веднъж. И тогава, в три часа през нощта, човекът на Мило едва не го беше изпуснал. Когато Мило отвори пакета, за да види кой е този непознат, който поема ръководството на операция „Белия тигър“ и се отнася така пренебрежително към него, се оказа, че той е никой. Или поне не беше познат на Мило. Широкоплещест американец с красиво, загоряло лице на филмова звезда. Мястото му беше в Холивуд или на някой плакат, с пъхната в устата цигара. Като че ли беше слязъл от реклама на „Марлборо“. Мило бе обзет от дълбоко разочарование. Визуалното наблюдение не даваше резултат. Как тогава можеше да разбере кой е този тайнствен непознат? Като продължи да подслушва.