Когато стъпи на тротоара, се озърна назад. Някаква самотна кола намали и спря. Шофьорът излезе и предпазливо се приближи до смачканото БМВ. Надникна вътре и внезапно отскочи назад, сякаш го бе ужилил рояк пчели. Огледа се наоколо и Трангх се сви в сянката на сградите. После, когато и други коли приближиха като лешояди на мърша, шофьорът изтича до една телефонна кабина.
„Аз горя“.
Трангх пое забързано по булеварда. Магьосника предвидливо държеше Мило под наблюдение от момента, в който той бе решил да привлече на своя страна Логрази. Поради това Трангх знаеше както за Морфея, така и за къщата „Ле Порт дю Жад“.
Той сви зад ъгъла и видя портите й пред себе си. Сега вече всичко бе в пламъци.
Когато Сийв стигна до „Порт дьо Жад“, някой слушаше „Десафинадо“, бразилска популярна песен от шейсетте години. Странно, но той си спомняше точно къде е бил и какво е правил, когато я чу за пръв път. И тогава, както и сега, я изпълняваше Жоао Жилберто; кадифеният й контра алт галеше стиховете, любеше се невинно с мелодията.
Намираше се в душна барака от гофрирана ламарина с едно виетнамско момиче на име Шугър, което се кискаше всеки път, когато той я наричаше така. После, вече у дома си, когато видя иначе невероятно забавния филм на Били Уайлдър „Някои го предпочитат горещо“, той си мислеше за нея всеки път, когато на екрана се появяваше Мерилин Монро.
Тя беше слабо, невзрачно създание, което обаче не й пречеше да танцува боса-нова с дяволско умение. Откъде се бе научила, Сийв нямаше представа. Веднъж я попита и тя се разкиска в отговор. Когато се любеха, а то беше често, се притискаше в него така, сякаш отдаваше на това някакво особено значение, а след това не му позволяваше да излезе от нея.
Веднъж му каза, че живее само тогава, когато е с него, и Сийв някак си й повярва.
Той можеше да прекарва свободното си време и с други, много по-красиви и надарени жени, но неизменно предпочиташе Шугър. Когато беше с нея, често си мислеше за брат си. По това време Доминик вече четеше Библията, докато другите пиеха, обикаляха бардаците или се друсаха с наркотици. Тази нравствена чистота пред лицето на пагубната виетнамска градина на удоволствията изглеждаше на Сийв благородна. Той се възхищаваше на силата и твърдостта на по-малкия си брат, виждаше в него спокойствие и увереност в собствената цел, които бяха колкото завидни, толкова и успокояващи.
Истината беше, че Сийв още тогава се чувстваше свързан с тази нравствена чистота. Полицаят, който по-късно щеше да държи закона пред себе си като факел и щит, бродейки из тъмния подземен свят на Манхатън, бе роден тук, сред мръсотията и лудостта на една война, която никога не биваше да започва.
Истината беше, че Сийв искаше от Шугър нещо повече от нейното тяло или дори от компанията й. Без дори да го съзнава напълно, той искаше да я превърне в нещо по-добро. Както Доминик, който искаше да спаси онези, чиито души бяха осакатени от преживяното тук, Сийв искаше да спаси Шугър от хаоса, в който бе хвърлена страната й.
Разбира се, това не беше възможно.
Както бе казал Доминик, Бог бе отвърнал лицето си от тази част на света и дяволът се възползваше от това, за да вилнее с всички сили. Веднъж Сийв отиде в бараката на Шугър с намерението да й почете от едно окъсано томче на Чосър, което бе намерил на боклука в Бан Ми Туот. Много страници бяха повредени или липсваха, но този факт не го смущаваше. По-скоро виждаше в него предизвикателство с помощта на собственото си въображение да прехвърли мостове над празнотите в историите на великия разказвач.
Шугър бе седнала върху бедния си сламен дюшек, но не отвърна на поздрава му, нито се помръдна, когато той влезе в бараката.
Сийв се приближи до нея и видя, че е мъртва. Нямаше никаква кръв. Не беше убита, нито наранена по някакъв начин. Не се забелязваха наркотици, макар той да беше съвсем сигурен, че тя пуши марихуана, а от време на време, когато можеше да си го достави — и опиум.
Просто беше умряла така, както си отиват американците, когато тялото им се изтощи на седемдесет и девет или осемдесет и пет години. Шугър беше на деветнайсет, средната възраст на американските войници във Виетнам.
Сийв прекара нощта седнал до нея, като четеше Чосър на глас, докато от мъничкия касетофон, който й бе подарил, тихо звучеше „Десафинадо“ на Жоао Жилберто.