— Наистина ли смятате, че това го е накарало да дойде, след като беше казал обратното?
— Каква друга причина може да има? — Воже явно не беше на себе си от уплаха.
— Точно това смятам да разбера — рече Крис, като тръгна към вратата. Воже го последва на крачка разстояние.
Сийв се спусна по ред издълбани от времето и употребата каменни стъпала и за миг застина напълно неподвижно. Ноздрите му се разшириха и той почти се закашля. После изведнъж се оказа запокитен двайсет години назад. Във въздуха тегнеше същата смесица от аромати на подправки — лимонова трева, чили, див джоджен и разложение — кръв, гной и изпражнения, която съзнанието му неизменно свързваше с войната.
Той тръгна напред в приведената, полуотбранителна-полунападателна поза, която бе усвоил сред изпаренията на джунглата и рядката кал на оризовите полета.
— Дансър?
Сийв спря.
— Ти ли си?
Сийв не отговори, за да не издаде местоположението си. Войната беше във въздуха.
— Страхуваш се да не те открия ли? — прошепна гласът на Трангх като вятър в листата на дърветата. — Страхуваш се от мен? Не се безпокой. Аз знам къде си.
Сийв започна да се поти. Комбинацията от напрежението и предписаните от доктора лекарства работеше срещу него. Главата му се цепеше от болка и едновременно с това го обземаше противна отпадналост. Той чувстваше как собственият му адреналин, който страхът и вълнението изпомпваха в кръвоносната му система, се опитва да й се противопостави. Вътре в него също се водеше война. Тръгна отново сред тръби, от които съскаше пара, и кабели, подобни на жили в зейнала рана.
— Не се бой, Дансър — долетя до него гласът на Трангх — призрак в мрака, който напомняше на Сийв за мамещите гласове на скритите в джунглата виетконгци. — Знам, че търсиш Магьосника. Той е мъртъв. Убих го по най-прекрасния начин — стъкло, светлина и изваян метал го пронизаха на безброй места. Имаше много кръв.
Сийв, който продължаваше да се движи през сътворената от човека джунгла, изпълваща недрата на сградата, си помисли дали Трангх не е полудял. Или може би винаги си е бил луд.
— Значи ти си този, който работеше за Севера — каза накрая той.
— Аз служех както на Севера, така и на Юга — отвърна Трангх. — Подчинявах се на двете страни и на нито една. Защото, в крайна сметка, те са едно и също. Не може да съществува разлика, когато политическите идеали са осквернени от алчността и страха. Всичко се превръща в отрова и никой не е достатъчно силен, за да устои на напора на тази отвратителна вълна.
В думите на виетнамеца, разбира се, имаше смисъл. Но Сийв си даде сметка, че въобще не го е грижа за това. Не му пукаше какво е правил Трангх през войната и поради какви причини. Знаеше само, че той беше убил Дом, че бе замахнал с отвратителното си бойно ветрило и бе врязал назъбения му ръб във врата на Дом, разсичайки плът, мускули, артерии и гръбначен стълб. Затова сега трябваше да понесе своето наказание.
— Ти уби брат ми — Сийв продължаваше безшумно да си пробива път напред, приведен сред изпускащите пара тръби и покритите с пластмасова изолация кабели. — Дошъл съм за теб.
— Вече съм съгрешил твърде много — долетя от мрака гласът на Трангх. — Не искам да те убивам. Но аз не мога да умра. Все още не. — Искаше да каже още много неща — да разправи на Дансър за откровението, осенило го, докато държеше в ръце „Гората от мечове“, за бялата светлина, която го бе озарила в катастрофиралото БМВ, но не можеше да изговори нито звук, сякаш го бе напуснала паметта не за английските думи, но за английските понятия. Тогава заговори на виетнамски. Но родният му език, който тъй рядко чуваше или използваше, го накара да заплаче; пред очите му изникнаха потоци от мазен пламък — пожарът, който беше унищожил целия му живот. И той затвори уста с ясно доловимо щракване.
Когато Воже и Крис излязоха пред къщата, наоколо не се виждаше никой.
— Може да е в градината — рече Воже.
Но Крис вече беше забелязал кървавия знак на дървената врата.
— Какво е това?
Воже се приближи и застана до него.
— „Фунг хоанг“ — каза той, — виетнамският феникс. Митично създание, което според вярванията е безсмъртно.
— Трангх — изрече Крис и отвори вратата.
Двамата заслизаха в тъмнината.
Въздухът бе пропит от миризма на смазка и ръжда. Долу цареше теснота и зловоние като в гробница. В края на каменната стълба Крис едва не си преряза гърлото на един остър къс ламарина, който стърчеше на височината на човешки бой. Той се приведе и направи знак на Воже да стори същото.