— Крис?
Той забеляза Сутан, която надничаше сред тръбите, търсейки път да стигне до него.
— Стой там, където си — извика тихо той. — Трангх е наблизо.
— Баща ми при теб ли е?
Той погледна надолу към Воже. Имаше толкова много кръв, че беше трудно да се повярва, че е още жив. Но очите му бяха отворени и се взираха в лицето на Крис.
— Прости ми, Кристофър, защото аз съгреших — промълви той.
Крис повдигна главата му от пода.
— От деветнайсет години не съм се изповядвал. Деветнайсет години отвръщах очи от лика на Бога. Нямаше да мога да понеса неговия взор заради онова, което сторих в своето безумие, породено от ревност и гняв. Аз убих моята жена, Селест. — Въздишката му премина в разкъсваща кашлица. — Това е. Най-сетне го казах. Сега опростен ли съм, Кристофър?
— Аз…
— Крис? — обади се Сутан. — Добре ли си?
— Да.
— А баща ми?
— Той е при мен.
Крис я чу да се приближава и отвори уста, за да й каже отново да остане на мястото си, но разбра, че е безполезно. След миг тя премина между електрическите табла и се озова до него. Ужасените й очи преминаха от неговото лице към простряното тяло на баща й.
— Боже мой! Какво се е случило?
— Баща ти смяташе, че все още има власт над Трангх. Оказа се, че греши. — Той чувстваше топлината й, копнеше да я прегърне, да я притисне до себе си.
Погледът й се спря върху лицето на Воже.
— Възможно ли е да не те познавам — каза тя, — и все пак да си мой баща? — Към кого ли отправяше въпроса си, запита се Крис.
На устните на Воже се появи усмивка.
— Баща — каза той с угасващ глас. — Това е всичко, което исках.
„Разбира се, това беше лъжа“, помисли си Крис. Целият живот на този човек го доказваше. Или може би беше тъкмо обратното? Може би Воже бе приел нова същност така, както някои приемат нова вяра? През целия си живот той се е осланял на Бога да го направлява в неговия път. По същия начин е вярвал и в хората, но е бил измамен от тяхната по-низка природа. Това го е накарало да се разочарова от човешкия род и да започне да вижда във всички, включително и в жена си, и дъщеря си, единствено инструменти за постигане на своите цели. И ако в предсмъртния си час го бе прозрял, то това положително беше някакво изкупление.
— Той е мъртъв, Сутан — каза Крис, като склопи очите на Воже.
— А Трангх?
— Някъде е в този лабиринт. Само Бог знае къде.
— Точно така — каза Сийв. — Спотайвай се. Крий се като шибана мишка. — Пред очите му беше образът на Шугър, слабото й тяло, вцепенено върху мръсния сламеник, с вътрешности, попарени от опустошението на войната. — Но твоята неподвижност няма да те спаси, нито пък думите ти. Все ми е едно дали се разкайваш за това, което си сторил, или не. — Продължаваше да се промъква напред, сред смесица от вода, масло и пот. — Можеш да избягаш само ако минеш през мен, Трангх. — Плъховете с писък се разбягваха пред него. — Копеле. Шибан кучи син. Ти уби Дом. Уби един свещеник. Божи служител, който никога не е желал зло на когото и да било. Сега можеш да се молиш за прошка до второто пришествие и пак няма да я получиш. Разбираш ли ме?
— Да. Мисля, че те разбирам. Виждал съм те в джунглата. Ти си непреклонен. Магьосника се боеше от теб почти толкова, колкото и от Тери Хей.
— Това само идва да ти покаже — каза Сийв, докато заобикаляше ръждясалото коляно на една масивна тръба, — колко много грешиш. — Тери е мъртъв, а аз съм все още жив.
— Моля те да премислиш.
По звука на гласа Сийв прецени колко близо се намираха един до друг — на не повече от две ръце разстояние. Докато се движеше нататък, си припомни една фраза от Виетнам — „неизвестни и враждебни“. С нея се определяха нощните рейдове на виетконгците на американска територия, за борба с които бяха създадени групите СЛАМ. Той си даде сметка, че сега тези думи повече или по-малко подхождаха за самия него.
Съзнанието на Сийв вече не можеше да си припомни Доминик по друг начин, освен като отрязаната глава, лежаща под храстите в Ню Канаан. Първият миг на разпознаване, когато излязоха от църквата „Света Троица“, минаха покрай живия плет, вече силно миришещ на свежа зеленина, и той изведнъж съзря в краката си главата на своя брат, му подейства така, сякаш бе видял слънцето в полунощ. Кожата му настръхна и той се задъха. След това с огромно усилие успя да потисне порива да се разридае неудържимо.