Като се озърташе във всички посоки, Крис направи полукръг. Трангх го удари в челюстта и той падна на една страна.
— Предупредих те да не идваш тук — каза виетнамецът, надвесен отгоре му.
Крис вдигна очи към него. Не стана от земята, дори не потри челюстта си. Не искаше да прави никакво явно движение.
— Ти не носиш отговорност за мен, Трангх. — Част от устата му беше изтръпнала и гласът му прозвуча странно. — Тъкмо обратното, аз нося отговорност за теб.
Трангх коленичи до него. Очите му горяха като въглени в черепа.
— Защо казваш това? Отговори ми.
— Когато уби Тери — рече Крис, като самият той разбираше това за пръв път, — ти уби част от мен.
Трангх отдавна чувстваше пробуждането на древните богове на Ангкор. Той бе сигурен, че именно те му бяха изпратили моментите на просветление, когато държеше в ръцете си „Гората от мечове“, и след това, в катастрофиралата кола. А ето че сега те го даряваха и със знанието, което търсеше още от деня, в който Луонг го бе проклела, отнемайки собствения си живот. В един проблясък той видя пътя към своето изкупление и свободата си.
— Това, което казваш, е вярно — кимна той. — Но също така е вярно, че Тери продължава да живее в теб.
— Грешиш — рече Крис. — Аз не съм моят брат. Никога не съм бил.
— Аз познавах Тери по-добре от когото и да било, освен може би Мън. В твоите очи виждам това, което виждах в неговите. По-различно, но същото. Различно, защото при Тери никога не можах да разбера какво е. Много се съмнявам дали и самият той си е давал сметка за него.
— Не знам за какво говориш.
— А аз мисля, че знаеш. — Трангх се отмести и при това забеляза на земята помежду им проблясъка на някакъв предмет. Наведе се и го вдигна.
— Как е възможно? Нима това е ножът на Тери? — попита удивено той и в този последен, ослепителен миг на откровение писъците на ужас и агония, измъчвали го неспирно в продължение на повече от две десетилетия, внезапно секнаха.
Крис го взе от ръцете му и отвори сгъваемото острие.
— Този нож е мой — каза той. — Тери ми го подари веднъж за Коледа, а аз го хвърлих в лицето му. Бяхме още деца и не разбрах защо ми го дава. Предната година заради него бях застрелял един елен в гората. Тери толкова искаше да бъде ловец, да се прибере с плячка. А аз никога не забравих тази ненужна смърт. — Крис докосна с пръст грапавия чирен. — Това е направено от рогата на същия елен. По този начин Тери вероятно е искал да ми се извини, да изкупи онова, което ме бе накарал да сторя.
Тогава Трангх, вече сигурен, че древните богове на Ангкор не само са будни, но и възвръщат цялата си величествена мощ, сграбчи едновременно ръката на Крис и своята свобода.
С коравите си пръсти, налагайки волята си над тази на Крис, той дръпна ножа силно право към себе си. Така че петнайсетсантиметровото острие се заби до дръжката в гърдите му.
— Не!
Викът на Крис отекна отново и отново по безкрайните подземни коридори. Той изтегли ножа, веднага щом виетнамецът пусна ръката му.
При вида на потресеното от ужас лице на Крис, Трангх се усмихна.
— Не се отчайвай — каза той, — а ликувай и се весели. С чужда помощ ти уби два пъти. И двете дела са невинни и поради това — свети. В онзи коледен ден ти си изпълнил най-голямото желание на брат си — подарък, който само ти си можел да му дадеш. Брат ти беше като мен — примитивен. Той живееше в съответствие със своя строг вътрешен кодекс на честта, на който не измени до самата си смърт. Със своя подарък се е опитал по свой начин да ти каже именно това. Дал ти е ножа не като изкупление, а в знак на приятелство. Сега ти ми дари свободата, а това е всичко, което бих могъл да искам.
Раната кървеше обилно, но Трангх все още притежаваше достатъчно сила, за да попречи на опитите на Крис да спре кръвотечението.
— Сега най-сетне съм свободен от всякакво желание. Това е отговорът, който търсим през целия си живот, единственото, което можем да очакваме от него. Да ни освободи от нашите желания.
Силите му измениха и той се подхлъзна в лепкавата кал. Крис го подхвана с ръце. Съзнанието му все още отказваше да възприеме случилото се.
— Ако разбираш това — каза Трангх, — ти притежаваш всичко ценно на този свят.
Главата му легна на рамото на Крис и той се почувства близо до покоя, който бе смятал за безвъзвратно изгубен. Вярата му не го бе излъгала и той благодари на Буда за тази едничка милост. После въздъхна, знаейки, че задачата му все още не е изпълнена докрай.