Или, по-скоро, как се опитва да го натисне. Защото изстрел не последва. Падането по стълбите очевидно бе повредило пистолета и той засече.
— Майната ти — рече Гейбъл и като се обърна наново към Крис, спусна ръка в отвесен удар, който щеше да свърши в гърдите му.
— Не! — изкрещя Сутан и направи единственото, което можеше: хвърли пистолета по Гейбъл.
Нямаше време, за да се прицели съзнателно, затова остави инстинктите да насочват ръката й и оръжието, премятайки се във въздуха между нея и Магьосника, улучи онова, което се намираше в средата и най-близо до нея: ветрилото.
Гейбъл изруга, когато закалената стомана го удари през кокалчетата на здравата ръка. Мерникът разряза кожата му като острие на нож и от раната шурна кръв.
Крис се опитваше да мобилизира силите си. Всички обстоятелства бяха против него. Болката от удара, който бе поел с кръста си, и от разкъсания лакът го стягаше като с обръч. Като добавка, срещаше огромни трудности да напълни отново дробовете си с въздух. Но това не беше всичко. Трябваше да води битка и срещу собствената си природа. Независимо от личните си чувства, той не искаше да убива Маркъс Гейбъл. Това бе противно на същността, дълбоко вкоренена в него от самото му раждане. Като човек той преди всичко вярваше в ролята на законите между хората. При Сийв — а може би и при Тери, макар да не му се щеше да го повярва, — бе видял тъжния резултат от отричането на закона и нямаше намерение да следва този гибелен път. При все това, той не искаше да умре.
С ъгъла на окото си видя, че Сутан тича с всички сили нагоре към тях. Тъкмо когато тя стигна до площадката на втория етаж, Магьосника сключи ръце около гърлото му и започна да стиска.
Както самият Гейбъл преди малко, Крис замята глава вляво и вдясно с надеждата, че по този начин ще успее да снеме от себе си убийствената хватка. Скоро започна да се задушава и в краищата на зрителното му поле се прокрадва безформена чернота, която му пречеше да види какво прави Сутан.
Внезапно Гейбъл сне ръцете си от гърлото му, изви се встрани и замахна с рев към Сутан, която посягаше да вземе изпадналия от ударената му ръка „гунсен“.
Юмрукът му я блъсна в слепоочието, тя простена и се свлече на земята. Ухилен като мъртвешка глава, Гейбъл стоварваше удар след удар в гръбнака и гръдния й кош. Затиснат под огромната му, капеща маса, Крис чуваше животинското ръмжене, с което се съпровождаха усилията му.
Това беше твърде много. Закон или не, това бе повече, отколкото можеше да понесе. Той почувства адреналина като изригване на ярък фойерверк, когато хормонът, изпомпван на пълна мощност, нахлу в кръвта му. От колоезденето знаеше, че това няма да трае дълго, че ще има само една възможност, един последен отчаян миг, в който да овладее положението, преди Маркъс Гейбъл да убие Сутан и да насочи отново смъртоносното си внимание към него.
Без да мисли, Крис се подчини на своята първична реакция, основата на всяко бойно изкуство. Полетът на съзнателно — несъзнателното не може да бъде обуздан, поради което не може да бъде победен.
Той използва най-мощната част от тялото си, своите бедра, с които обхвана кръста на противника си, след което рязко ги завъртя от таза, центъра на „хара“, енергията, с такава чудовищна сила, че Гейбъл се стовари върху гърба си с трясък, подобен на гръмотевица.
Въпреки това в последния момент той успя да сграбчи със здравата си ръка ризата на Крис. Торсът на Крис се отлепи от пода с тласък, от който зъбите му изтракаха. Той почти изгуби съзнание, всмуквайки жадни глътки въздух в пламналите си дробове. Тогава видя, че Магьосника бе взел онова, което Сутан възнамеряваше да използва — ветрилото на Трангх. Това е, помисли си той, взирайки се в безумното лице на Гейбъл. Край. Нищо вече не…
И тогава изскочилите му от орбитите си очи съзряха „Гората от мечове“. В бъркотията на боя талисманът бе паднал на земята и сега лежеше там с дръжката към него, само на една ръка разстояние.
Крис посегна да го хване. Гейбъл го сграбчи за косата с ранената си ръка и като изкрещя от болка, го дръпна назад. Тогава Крис му нанесе ритник с плоската част на стъпалото си, използвайки цялата сила на бедрените си мускули.
Една възможност, един последен, отчаян миг.
И в този миг мократа от пот коса на Крис се изплъзна между вкопчените пръсти на Гейбъл. Ръцете му достигнаха дръжката на „Гората от мечове“ и я уловиха. Той вдигна оръжието, чиито остриета потъваха ту в светлина, ту в мрак, и го насочи напред към Гейбъл. Тогава, макар да бе уверен, че е изразходвал и последните си запаси, изведнъж почувства прилив на нова сила. Това нямаше нищо общо с електрически ток, нито с познатата му кинетична блокада на умората, породена от притока на адреналин в кръвта. По-скоро беше някаква неуловима галванизация, река от тъмно сребро, в чиято прегръдка болката намаляваше, а умората се стопяваше напълно. При това едновременно бяха подхранени неговата смелост и неговият страх.