Месец след като баща му умря, състарен и прекършен преди време, Сийв напусна училище и като взе със себе си Доминик, се записа в армията. Успя да влезе в Специалните части. Искаше баща му да може да се гордее с тях. Но още повече искаше да се сдобият с онова, което баща им така и не бе постигнал приживе. Имаше погрешното впечатление, че ако се сражават за новата си родина, при завръщането си у дома ще бъдат герои, а не „мангали“. Вярваше, че това ще ги направи свои.
Сийв, който беше чужд в собствената си страна, който се чувстваше не на място сред хора, които всички считаха за „американци“, смяташе, че може да влезе в странното положение, в което се намираше Тери. Въпреки прякора си, Бучър съвсем не приличаше на Върджил. И ако Сийв бе повярвал в обратното, то това се дължеше изцяло на умението на Тери да заблуждава. В началото Сийв бе сигурен, че разделението на силите в групата СЛАМ е просто — от едната страна Върджил и Бучър, а от другата — всички останали. Сега то изглеждаше по-скоро като Магьосника срещу Тери, Мън и Трангх. Сийв изпитваше силно желание да научи повече за сложната личност на Бучър.
Под злокобните небеса с цвят на бадеми Тери Хей и Трангх клечаха един до друг в сянката на една полуизгоряла колиба и дъвчеха солните си таблетки заедно с храната. Бучър вдигна глава, когато Сийв се приближи и се присъедини към тях. Никой от тримата не проговори.
Групата се намираше някъде във вътрешността на страната (в тази война без фронтове, Сийв отдавна бе престанал да се интересува къде точно се намира; това просто нямаше значение) и почиваше след поредната мисия, като се подготвяше същевременно за следващата.
Трангх бе зает да тъпче устата си с ориз от една пукната купичка, която държеше на нивото на брадичката си. Бучър, макар да ядеше много по-бавно, следваше неговия пример.
Докато ги гледаше, Сийв почувства скритата им близост и завидя на родството помежду им.
— Знаеш ли коя е следващата ни цел? — обърна се той към Бучър.
— Зависи — сви рамене Тери.
— От какво? От времето?
— Не. От това къде можем да причиним най-голяма вреда. — Той се засмя и продължи: — Магьосника отговаря за предсказването на вредите. Изважда шибания си спиритически кръг или кристалното си кълбо и — да ни няма. — Тери хвърли поглед към Трангх, докато схрускваше една рибена глава.
— И ти нямаш думата при това? — учуди се Сийв. — Мислех, че това е твое подразделение.
Бучър продължаваше да стрива рибените кости между зъбите си.
— Аз съм като доберман-пинчер. Магьосника ми показва целта и аз я унищожавам. В известен смисъл всички сме такива, нали така, Трангх?
Сийв беше озадачен. Дали Тери се шегуваше? Той бе всичко друго, но не и куче, отзоваващо се на заповедите на Магьосника. А и в последната му забележка се долавяше твърда, сърдита нотка, която приличаше по-скоро на предупреждение, отколкото на шега.
Като мислеше за отношенията между Тери и Трангх, Сийв се питаше дали те не бяха по-сложни, отколкото можеше да се види отстрани. Струваше му се, че Бучър не само мрази Върджил заради държанието му спрямо азиатците, но и донякъде презира Трангх, задето се примирява с това.
Някъде пред тях телевизионен екип препускаше да заснеме последиците от боя, камерите усърдно бръмчаха, вълнуващият коментар се съставяше в движение. Войната до голяма стенен наподобяваше някаква огромна, побъркана холивудска постановка, ръководена от Сесил Б. Демил. Сийв често си представяше как някой вика по него: „Хей, войнико, ще може ли да се повтори таза атака, за да я заснемем?“
Екипът се връщаше. Когато бойните групи се прибираха грохнали след сражението, тези хора отиваха по следите им до мястото на боя. Откакто преди два месеца списание „Лайф“ бе публикувало снимки, на двеста четирийсет и двамата американски войници, убити в едноседмичната битка за превземането на планината Апбия, медиите — и особено телевизията, най-хищното от всички средства за информация — налетяха на войната като на каца с мед.
Но за жалост планината Апбия стана нарицателно за безсмислието на войната. Тази никому ненужна височина, която, доби известност под името Хамбургер хил, беше отвоювана обратно от северновиетнамците само месец, след като американската армия я превзе с цената на купища кърваво месо. Твърде често през тази война това беше крайният резултат от американските победи.
— Един ден — каза Сийв с желанието да прозвучи оптимистично, — всичко това ще свърши.
Трангх спря да яде и го нагледна.
— Няма да свърши никога — каза той. — Тук войната се води от векове, под една или друга форма. Вие, американците, не можете да промените това, така, както французите не можаха, както няма да могат и руснаците. Вие се мъчите да ни смажете, всеки по свой начин, според, това, което ви диктуват вашите идеологии. Мислите си, че сте ни победили, само защото понякога сте успявали да ни покорите. Така смятаха французите, докато бяха тук.