Той се обърна и Сийв видя на ръката му татуировка на „фунг хоанг“ — митичната виетнамска птица, притежаваща според преданието свръхестествени сили, сред които и способността да отговаря на всички въпроси. Беше малка, но изящно пресъздадена от изкусен майстор. Сега тя му се стори удачен символ на бездънната културна пропаст, която ги разделяше.
— Всички искате едно и също — да ни учите. Да ни учите на какво? Да станем по-добри, отколкото сме? Да бъдем по-богати, по-здрави, по-щастливи? Това е, което чуваме от французи, американци, руснаци. А в действителност вие просто искате да ни превърнете в свои подобия. — Трангх се загледа в телевизионната камера, която снимаше в едър план отчаяните лица и възпалените очи на изтощените момчета. — Често се чудя защо въобще сте тук.
Уязвен, Сийв потъна в мрачно мълчание. Бучър, дали защото разговорът го бе заинтересувал, или от желание да вдигне падналото знаме на Сийв, каза:
— Защо тогава търпиш всичко това? Излиза, че ни мразиш толкова, колкото и северновиетнамците.
Черните, лишени от дълбочина очи се спряха върху него.
— Аз не мразя — каза Трангх. — Аз горя.
„Аз горя.“
Вече няколко седмици тази фраза не даваше мира на Сийв. Нещо го караше да се отнася към нея като към таен талисман, струваше му се, че тя то свързва пряко с Бучър и Трангх — защото той копнееше да принадлежи към нещо по-хуманно от СЛАМ, групата, която прекарваше по-голямата част от времето си в убиване. Но накрая трябваше да признае, че не разбира с какво се е сдобил и няма да го проумее никога, ако продължава да го крие от всички.
Ето защо се обърна към брат си Доминик. Макар и по-млад от него, той беше истински учен, поглъщащ ненаситно трудове по история, философия и социална етика.
От всички тях на Дом може би най-малко му прилягаше да бъде на война. Беше убивал, но го правеше с неохота. Никога не бе изпитвал внезапния прилив на възбуда в разгара на битката, който обземаше останалите дори против волята им — малки вълци, точещи зъби сред пустошта. Не го опияняваха светещите ивици на бръмчащите край ушите му трасиращи куршуми, нито се въодушевяваше от тракането на автоматите. Беше сляп за онова, което всички те виждаха в закона „Убий, за да живееш“, пропил самия въздух така, както мирисът на смърт.
— Разбира се, че знам какво е имал предвид — каза Доминик, когато Сийв му предаде странния и зловещ разговор с Трангх. — Но мисля, че човек трябва да е роден тук или да е учил история, за да го разбере.
Лагерът им беше разположен в едно село, изпълнено, както и всички останали в онези дни, с разделение и недоверие. Докато клечаха под палещото слънце и дъвчеха солните си таблетки, няколко навъсени местни чиновници, въоръжени с американски оръжия, претърсваха колибите.
— Виж, французите са дошли тук в началото на века и са съсипали страната. Общо взето, не са направили нищо по-различно от онова, което всяка колониална държава е правила през миналите векове. Като начало са изритали управляващите мандарини и са въвели френско владичество, френско образование, френско правораздаване, като всичко това е допринесло за израждането на едно общество, изградено върху древните конфуциански принципи.
Чиновниците измъкнаха от една колиба млад мъж и го повлякоха през прахоляка. Той кървеше, едната му ръка беше счупена и висеше под неестествен ъгъл. Сред мръсотията на улицата те продължиха безмилостно да го бият.
— Пол Думер, който дотогава бил министър на финансите, пристигнал тук през 1897 г. в качеството на генерал-губернатор. В цялата работа се съдържа немалка ирония. Неговите политически врагове го прогонили от Франция заради предложения от него по-доходен данък. Той дошъл в колонията и бързо превърнал заточението си в доходоносно предприятие.
Човекът, поне привидно, беше северновиетнамски шпионин. Говореше се, че ЦРУ обучава местните власти да залавят комунистическите агенти, проникващи в Южен Виетнам. Проблемът бе в това, че чиновниците имаха месечна норма, която трябваше да изпълняват.
— Отначало старите мандарини се мръщели на износа на ориз, като намирали за по-разумно с него да се изхранват гладуващите райони на страната. Думер, обаче, виждал в него основна експортна суровина, благодарение на която в крайна сметка колонията щяла да започне да се рентира. Към четирийсетте години Индокитай вече бил третият най-голям износител на ориз в света. Но другата страна на медала била, че мнозинството от селяните се лишили от притежаваната от векове земя и тя преминала в ръцете на френските предприемачи и богатите виетнамски семейства, които бързо надушили добрата печалба.