„Никой не излиза жив от тук“ — пееше Джим Морисън.
Групата СЛАМ летеше на север към Плейку и Контум. Щяха да ги „вмъкнат“, ако се използва военната терминология, в „заградителен чувал“. Бързите хеликоптери „Хюи“ ги стовариха в джунглата — пратеници на смъртта сред буйната растителност, където човешките тела очакваха своята жътва.
Бучър ги учеше на много неща, между които и как да обезглавяват врага.
— Оставяйте главата край тялото — наставляваше ги той делово, — но преди това се уверете, че сте прерязали всички сухожилия. По този начин душата на виетнамеца няма да може да избяга. Нали така, Трангх?
— Безкрайният цикъл на „самсара“, свещеното колело, ще бъде прекъснат — отвърна Трангх без всякаква емоция.
— Нашата цел е не само да убиваме жълтите — каза Бучър, — но и да ги накараме да се насерат от страх. Ясно ли е?
Доминик поклати глава.
— Не знам дали ще мога да правя това.
— Защо, какво има? — попита Бучър с явно отвращение. — Съвестта ли те тревожи? Лайнарят, когото убиваш, е същият, който е заложил шибаната мина, оставила някое нещастно копеле без крака до второто пришествие. От колко време си тук? От девет месеца? Колко пъти досега някой до теб се е натъквал на замаскирана граната? Мисли за това, докато го правиш.
— Наистина, не знам…
— Той не знаел — имитира го Магьосника. — Слушай, приятел, време е да проумееш една от горчивите истини в тоя живот: ако човек не намира удовлетворение в силата, в това да потиска другите, той си измисля съвест и започва да тормози самия себе си. Това е изборът ти, решавай.
— Аз…
Но преди Доминик да успее да продължи, Сийв го прекъсна:
— Не се безпокойте, аз ще се погрижа за него.
— Може пък да не му е мястото при нас — каза Бучър. — Аз нося отговорност за цялата група.
— Не, не — отвърна Сийв, като мислеше с тревога, че Дом ще е в по-голяма безопасност тук, където Магьосника, защитавайки себе си, щеше да предпазва от злини и всички останали. — Казах, че ще се погрижа за него.
Трангх ги насочваше по пътя им и селата извираха като мехури от джунглата. Понякога отрядът използваше огън от въздуха, за да пробие димящи дупки в защитата на жълтите. Подаваха се навън през металните перила на хеликоптера и когато той се спуснеше, едновременно откриваха огън. Хеликоптерът изстрелваше своя ракетен товар и моментално смазваше всяка съпротива.
Те слизаха на обгорената, тлееща земя и продължаваха с кратки откоси от своите АК-47, „освободени“ от предишни жертви. Накрая, заобиколени от смърт, се навеждаха подобно на селяни в оризище, за да свършат кървавата работа на Касапина.
Друг път се насочваха на запад и като следваха линията, прокарана по картата от пръста на Трангх, предприемаха мълниеносни „тихи“ акции, при които не се даваше нито един изстрел. Прокрадваха се от колиба на колиба, режеха гърлата, отсичаха главите, оставяха обезобразените тела за страх и назидание на жълтите.
Като взе идеята от татуировката на Трангх, Бучър започна да рисува по местата на акциите стилизирани изображения на „фунг хоанг“ с кръвта на жертвите.
Веднъж Сийв видя Трангх да се взира в грубата, но силна рисунка и за момент долови искрица от някакво чувство да пробягва по лицето на виетнамеца. Какво ли изпитваше, изправен пред новото изобретение на Бучър? Дали възторг, или обида?
Защо ли го интересуваше какво мисли Трангх? Дали просто защото това беше неговата страна и онова, което той мислеше, имаше значение, независимо от мнението на американската администрация по този въпрос?
Сийв, още тогава детектив по душа, гореше от желание да разбули тайната на Тери и Трангх. Той вярваше, че успее ли да разбере тях, ще може да открие някакъв смисъл и в целия безумен водовъртеж, в който се намираше.
Повечето от момчетата, озовали се тук, искаха единствено да се приберат у дома, да забравят, че въобще някога са били на това място и са преживели този кошмар. Но не и Сийв. Той чувстваше, че поне за него вонящата джунгла и смъртоносните оризови полета на Виетнам, крият някаква първична истина. И вече бе убеден, че Трангх, подобно на „фунг хоанг“, държи ключа към тази истина.