Като в забавен кадър той гледаше как брат му приближава апокалиптичната картина на един полудял свят. Неочаквано гледката се превърна в нещо, надхвърлящо границите на реалното — милосърдната десница на един нововъзкръснал бог се протягаше, за да изцели поколението, което винаги, във всички култура е невинно.
— По дяволите! — извика Магьосника и насоча автомата си към детето.
— Не! — изкрещя Сийв, хвърляйки се към оръжието. Но Трангх се оказа по-бърз. Едва доловимо движение — и ръката на Сийв падна край тялото му, безчувствена като дърво.
В безпомощен ужас той видя как Магьосника изстреля кратък откос в гърдите на детето. Малката фигурка отхвръкна назад. Преди да докосне земята, тя се пръсна на парчета с оглушителен гръм. Дом, който се намираше на две крачки от нея, бе повдигнат във въздуха от силата на взрива.
Трангх освободи Сийв и той се спусна към брат ся.
— Господи — шепнеше Дом. Намираше се в шок, но не беше ранен. — О, Господи.
— Била е минирана — каза Тери, като се доближа до тях. — Това е стар трик. Слагат граната под мишницата на детето и я свързват така, че когато го докоснеш… — Трангх наблюдаваше сцената, без да промълви нищо.
Дом бе хванал главата си с ръце и трепереше като трескав. След това започна да повръща. Сийв обгърна тялото му с ръце.
Застанал току до тях, Трангх ги гледаше и очите му отразяваха настъпващите пламъци. Сийв ясно почувства жадността, с която поглъщаше прегръдката им.
— Колкото и да се мъчиш, не можеш да го предпазиш — каза виетнамецът. — Това място ще постъпя с него така, както намери за добре — или ще го погуби, или не. Ти не можеш да сториш нищо.
Сийв се взираше в него, допрял буза до влажната коса на брат си.
— Мога да сторя едно — отвърна той. — Мога да го обичам.
И когато видя недоумяващото изражение на Трангх, ос запита как е възможно някога да е искал да бъде свой тук, да е приятел с него и Бучър. Бучър убиваше с ужасяваща лекота. А Трангх беше чужд, чужд и непознаваем като красивите млади момичета в пъстри рокли, които се въртяха в ритъма на американския рокендрол под покрива от пресовани кутии кока-кола.
— Сега вече разбираш защо войната няма да свърши никога. — Трангх обгърна с жест обгорялата земя, покрита с обезобразени трупове, между които и онова, което бе останало от момиченцето. — Аз съм един от щастливците. Ето я другата възможност.
Но откровението идваше твърде късно; Сийв вече не слушаше.
— Върви си — прошепна той. — Махай се. — Но Трангх не помръдна от мястото си. Той се бе превърнал в ням зрител на тяхната болка и ужас, които поглъщаше така, сякаш можеха да поддържат съществуванието му, подобно на ориза и рибените глави.
Разкъсващите конвулсии на Дом бяха утихнали.
— Боже мой — чу го да мълви Сийв, — дай ми сила да се прибера у дома.
Войната бе все така мъчителна и безкрайна, но не и за тези от отряда СЛАМ. По думите на Върджил, с всеки изминат ден Никсън докарваше Америка все по-близо до позорното поражение в една страна, която тя така и не се бе помъчила да разбере.
Групата, вече закалена и сработена, се намираше в Бай Ми Туот, в тридневен отпуск преди поредната мисия, която, според намеците на Бучър, щеше да бъде най-трудната досега. Бяха осем на брой — Тери, Върджил, Сийв, Доминик, едно тънко, върлинесто момче от Канзас — бивш фермер, по прякор Джоубоун6, Трангх, Мън и един кхмер-серей на име Чей. Снабдиха ги с продоволствие и муниции. Откъде ли? Сийв знаеше, че Бучър никога не попълва официални заявки. Всъщност, досега той не беше виждал каквито и да било документи, свързани със СЛАМ.
Любопитството му го отведе в щаба на Специалните части. Там не само не бяха чували за Върджил — майор, капитан или какъвто и да било, но такова име липсваше дори в списъците на личния състав. Никой не бе обезпокоен, нито дори заинтересуван от този факт. На фона на всепоглъщащия хаос на войната подобна дреболия се забравяше мигновено.
Това накара Сийв да се замисли. Ако Върджил не беше от Специалните части, какъв беше тогава? Може би по някакъв начин бе свързан с Командването, с щаба на генерал Абрамс? От щаба на Специалните части в Бан Ми Туот той телефонира в Сайгон и за свое най-голямо удивление откри, че никой в Командването не познава офицер на име Върджил — поне така твърдяха оттам.
Сийв все още търсеше отговора на своя въпрос, когато групата потегли. Този път не носеха бойните си униформи, а свободните, черни памучни дрехи, предпочитани от Червените кхмери. Бяха въоръжени със съветски автомати „Калашников“. На тръгване оставиха личните си знаци в Бая Ми Туот.