Мина му през ума, че човек не може да живее без страст. Това на свой ред го накара да се замисли за мълчаливия Трангх, стаен сам в мрака, който изглежда беше роден без каквито и да било желания. Приличаше по-скоро на образ в огледалото, който изчезва, когато не гледаш към него. Той беше роден за войната. Какво ли щеше да прави, питаше се Тери, когато тя най-сетне свършеше? Дали един ден нямаше да се разбунтува срещу Магьосника и другите като него и да ги унищожи? Щеше ли някога да осъзнае последствията от онова, което му налагаха да върши? И най-вече, можеше ли да бъде спасен от самия себе си?
Подобни мисли запълваха ума му, докато продължаваше зловещия си труд. Тази разтегливост на съзнанието му помагаше да запази разсъдъка си в обстановката на пълна лудост.
Намериха Върджил в средата на лагера. Той беше завлякъл там северновиетнамския полковник, който коленичеше, заобиколен от главите на своите хора. Магьосника се обърна към него направо, пренебрегвайки услугите на Чей като преводач.
— Къде е ЦУЮВН? — попита той.
Полковникът се взираше безизразно в лицето му.
— Знаеш къде е и ще ни кажеш.
Полковникът не помръдваше.
Върджил накара Джоубоун и Чей да донесат една от минохвъргачките на виетнамците и да я поставят до полковника. Напълни я сам, така че той да може да следи действията му. След това го сграбчи за косата и блъсна главата му в дулото на оръдието. Едното око на полковника се оказа болезнено притиснато във вътрешността на цевта.
— Какво ще правиш сега, ще ме пратиш в облаците ли? — попита той с напевен глас, сякаш казваше молитва. — Това няма никакво значение. Аз и без това съм мъртъв.
Върджил грубо дръпна главата му от минохвъргачката.
— Не се надявай да умреш — каза той. Ръката му потърси дръжката на ножа, но в момента не го носеше и затова поиска от Трангх неговия. Когато той му го подаде, Върджил добави: — Твоето наказание ще е животът.
След това без предупреждение стовари подметката си върху врата на полковника и го настъпи здраво, докато разрязваше униформения му панталон при чатала.
Тери, който стоеше наблизо, видя как Сийв сграбчи лакътя на Доминик, сякаш се опасяваше, че брат му ще се хвърли да попречи на Магьосника. Те се спогледаха и Тери чу Доминик да шепне „Боже, прости на всички ни“. „Та Господ не е ли мъртъв, помисли си той. Това тук не е ли достатъчно доказателство, че дори да е съществувал някога, вече го няма?“
Полковникът пищеше повече заради това, което правеха с него, отколкото от болка. Поне първоначално травмата прави плътта безчувствена.
Когато свърши, Върджил махна крака си от врата му и той моментално се сви на топка, притиснал ръце между бедрата си.
— Така — каза Магьосника, като приклекна до него. — Сега ще ни кажеш ли къде се крие ЦУЮВН?
— Искам да умра. — Зъбите на полковника тракаха.
— Не, не — отвърна Върджил. — Вече ти казах. Занапред те чака дълъг живот. Това е, което искам. Да имаш много време да си спомняш какво е било да си мъж. — Ножът му разсече въздуха пред очите на виетнамеца. — Казвай!
Полковникът се взираше в него с кървясалите си очи.
— Ще ме убиете ли, ако ви кажа?
Магьосника се усмихна.
Когато полковникът вече бе издал информацията и лежеше обезглавен сред мъртвите си подчинени, Върджил се изправи и каза:
— Всички тия глави си приличат, а? Властта и силата бяха до тук.
Според сведенията на полковника, намираха се на по-малко от пет часа път от ЦУЮВН.
— Ако тръгнем веднага — каза Върджил, — ще стигнем тъкмо преди зазоряване.
Трангх се присъедини към тях и групата, водена от Чей, потъна в гъстата джунгла. Все още се намираха в планинската част на страната, близо до границата. Често пищната растителност отстъпваше място на масивни скали, напукани и натрошени сякаш от огромни мълнии или от тежък артилерийски огън. Ясно личаха местата на бомбените удари, от време на време се срещаха останки от бетонни бункери — домовете на една армия призрак.
Чей помоли някой да го смени и Джоубоун зае мястото му. Със спускането теренът под краката им ставаше все по-каменист. Сега от двете им страни се извисяваха планински чукари, което още повече затрудняваше придвижването. Магьосника изпрати Джоубоун напред да огледа местността. Когато той се върна, възникна известен спор дали да заобиколят скалистия проход, или просто да продължат напред. Чей беше на мнение, че една отбивка от пътя ще им коства поне два часа. Това означаваше да достигнат щаба на ЦУЮВН доста след зазоряване и да изгубят цял ден в очакване на мрака. Затова той препоръчваше да минат направо през дефилето и Върджил се съгласи.