Той изпищя, скочи на крака и започна да тъпче влечугото в калната земя, където допреди малко бе седял.
— Стига й толкова — каза Тери. — Вече е мъртва.
Когато змията изчезна в калта, Върджил си пое дълбоко дъх.
— Мъртва е, мамка й. — После погледна Тери в очите. — Ще ми помогнеш ли да се справя с хората на французина? Тия шибани Червени кхмери са безжалостни копелета.
— Ще ти помагам до края на света — отвърна Тери, като прибираше ножа си. — Стига да си честен с мен.
— Съгласен — каза Магьосника и протегна ръка.
Тери я погледна и се усмихна така, както Върджил се бе усмихнал на северновиетнамския полковник.
Вишну, богът, израсна от джунглата. Лицето му беше камък, вяра; то беше самото време. Извисяващо се над дърветата, то излъчваше усещане за космична история.
Виещи се, пълзящи растения увенчаваха благородната му глава и се спускаха надолу покрай всевиждащите очи, нащърбения, напукан нос, дебелите, покрити с лишеи устни.
— Ангкор Ват — каза Магьосника.
Отрядът СЛАМ стоеше, прикован от тази гледка. Изтощението им, резултат на физическото усилие и страха, се разсейваше пред лика на хиндуисткия бог на макрокосмоса. Многообразие от памукови и смокинови дървета, високи като модерни сгради и жилести като бицепсите на щангист, пронизваше същинската лавина от растителност, покрила склоновете на мистичния град подобно на настъпваща армия.
Вековните стени на храмовете бяха нацепени като устните на боксьор от ненаситните корени на дърветата, израсли върху каменните постройки от семена, случайно попаднали в торта на прелитащите птици.
Джунглата е враждебна, тя расте с нечувана в другите части на света скорост. Тя бе нахлула в града на храмовете и го бе опустошила по-успешно от бомбардировка или картечен огън. Ангкор бе преживял нашествията на татарите през V век и на сиамците през XII, но запустяването беше нещо по-различно.
Главата стоеше на стража край един „барай“ — резервоар, построен над нивото на земята заедно с дяла мрежа от извити канали. По този начин древните кхмери напоявали посевите си дори през сухите сезони и прибирали вместо по една по няколко реколти е годината.
Когато се захванали с такъв монументален проект като Ангкор, кхмерите били длъжни да помислят и за система от резервоари и напоителни канали, за да може земята, обграждаща този дом на древните богове, да бъде винаги богата и плодородна.
Построен през Х век от крал Суряварман II, Ангкор бе нагледна илюстрация на космологията на кхмерите. Говори се, че те били толкова прелъстително красиви, че много търговци от Индия, дошли тук през I век, останали по тези места и слели културата си с тяхната. Ето защо в този казан на цивилизациите можеха да се видят монументи, посветени както на Буда, така и на хиндуистките богове Вишну, Брама и Шива, а надписите на пали се смесваха с тези на санскрит.
Но дори този пантеон от могъщи богове не бе успял да опази своите храмове от разруха и сега заедно с тях се превръщаше в прах.
В момента тук туптеше единствено сърцето на една бездушна машина. Това беше територия на Червените кхмери и боговете на всички религии, поради невъзможност да се екзекутират, бяха прогонени. Оставаха само величествените им изображения, неми свидетели на огромните промени, настъпили през вековете.
Когато наближиха, небето почерня и сякаш се сниши, притискайки ги към земята. Скоро забелязаха, че това се дължи не на буреносните облаци, а на огромните ята прилепи, които обитаваха вътрешността на храмовете.
Те се насочиха на изток и преминаха през главния портал. Всички входове на храмовете, освен този, бяха обърнати на изток, защото запад беше посоката, в която се отправяха мъртвите. Древните кхмери бяха изградили Ангкор така, че пътят към него беше подобен на приближаване към живота, на едно ново раждане.
Обширните площади, обградени от покрити с барелефи и надписи стени, зловещо пустееха. Дъждът се лееше над града с невъзмутимо постоянство. Сред този пейзаж групата продължаваше предпазливо да се придвижва напред.
— Червените кхмери са някъде наоколо, Бучър — каза Върджил. — Чакат и ни наблюдават.
— Те могат да ни убият сега, след минута или след час — отвърна Тери. — Защо не го правят?
— Защото французинът иска онова, което мога да им предложа.
— И то е?
Магьосника се усмихна.