— Какво носиш? — попита Сутан.
— Онова, което ми е оставил Тери. „Вратата към нощта“.
— Значи е у нас!
— Само дето няма да ни донесе голяма полза, ако не успеем да се измъкнем от тук.
Като се изключат останките от дървените прегради и няколкото сандъка, наредени до стената и наполовина покрити с изпоцапан брезент, помещението беше празно. Те се проснаха на пода в един от ъглите.
— Сутан — каза той, — какво ти се случи там, в църквата? Никога не съм те виждал толкова изплашена.
Тя извърна поглед.
— Аз искам да ти помогна.
Същото й беше казал и Тери. Толкова си приличаха.
— Убих човек. Един виетнамец, който ме следеше. Крис, това, че мога да го правя, ме ужасява.
— Имаше ли друг избор?
— Не, разбира се, че нямах.
Той се вгледа в профила й.
— Значи работата не е просто в убийството.
— Да. — Очите й се напълниха със сълзи.
— А в какво тогава?
Тя дълго мълча, а когато накрая отговори, думите й го смразиха.
— В самия момент, когато го правя, аз изпитвам удоволствие.
Той не каза нищо, заслушан в нощта.
— За какво мислиш? — попита Сутан.
Пред очите на Крис имаше видение. Някъде, в един друг живот, Аликс Лейн лежеше на болнично легло, подхранвана от системи. Тя го беше обичала, беше го защитила. Как можеше да я изостави? Но сега вече тя не беше просто Аликс Лейн, а по-скоро символ на този отминал живот, все по-далечен и неясен, избеляла фотография в потъмняла сребърна рамка.
— Спомням си какво е да си млад.
— Искаш да кажеш, да си невинен.
— Не — отвърна сериозно Крис. — Мисля, че ние никога ме сме били невинни.
— Но поне не сме носили вина за нищо.
— Това не е същото — каза той. — Не смяташ ли?
Имаше чувството, че се е върнал назад във времето. Не, тази представа беше прекалено елементарна. Онова, което изпитваше, беше далеч по-сложно.
До него Сутан трепна.
— Какво има?
— Не знам. Чух някакъв шум.
Той долови страха, стегнал гърлото й. „Не се тревожи, му бе казала тя в галерията. Умея да се грижа за себе си.“ Очевидно, вече не можеше да разчита на това.
Крис се изправи. Сега и той също го чуваше. Пристъпи малко напред, за да излезе на светло. Звукът идваше отгоре. Вдигна очи и видя една черна сянка да кръжи между гредите на покрива.
Върна се и седна отново до Сутан, по-близо отпреди.
— Няма нищо. Някакъв прилеп.
Усети как част от напрежението я напуска. Взе ръката й в своята.
— Не знам какво става с мен — промълви той. Това беше вярно, макар да го каза, за да разсее болезнените й мисли.
— Какво имаш предвид? Не съм забелязала никаква промяна.
— Върнах се във Франция. Срещнах те отново. Сякаш навлязох в един нов живот.
— Заради Тери.
— Да — кимна той. — Но има и нещо повече. Чувствам се така, сякаш съм заел неговото място. Като че ли чрез някакъв алхимичен процес съм се превърнал в Тери.
— Не. — Тя прокара пръст по линията на брадичката му. — Просто ти през целия си живот си искал да бъдеш като него. И си решил, че сега ти се предоставя тази възможност.
— Това никога не е било истинското ми желание — отвърна ядосано Крис. — А и в крайна сметка, всеки си има своите мечти.
— Вярно е. Аз винаги съм искала да стана балерина — каза Сутан. — Колко завиждах на les petits rats. Исках да бъда и велик художник като Моне. Но знам, че не съм нито едното, нито другото. — Лицето й блестеше на светлината, бледо и напрегнато. — Ти не беше прав преди малко. Имаше време, когато бяхме невинни — през онова отдавна отминало лято, защото тогава бяхме доволни със своите мечти. Сега вече е безполезно да желаем тези неща — аз знам какво съм и на какво съм способна. Никога няма да бъда балерина, нито да рисувам така добре, както ми се иска.
— Това не би трябвало да промени нищо.
— Но го прави. — По лицето на Сутан се стичаха сълзи. — Още ли ме обичаш, след като знаеш каква съм?
— Нека не се задълбочаваме в това сега.
— Защо? Сега или друг път — не е ли все едно?
— Не съм искал да бъда на неговото място — каза отчаяно Крис.
— О, напротив. Точно това си искал. Просто не е това, което си очаквал.
— Престани, Сутан — каза той. — Това е равносилно на убийство.
— Ето кое ни привлече първоначално — продължи тя, без да обръща внимание на думите му. — И двамата никога не сме били доволни от себе си. През онова лято, когато си въобразяваше, че бягаш от войната, ти всъщност я търсеше. — Тя го погледна в очите. — Защо? Защото брат ти, Тери, беше там. И какво от това? Какво общо имаше това с теб? Може би, ако беше прекарвал повече време в мислене за това какво искаш ти самият и по-малко за това какво се очаква от теб, щеше да си по-щастлив. Или, най-малкото, по-доволен.