— Това може и да е така — каза Мило, — но мозъкът му си е останал недокоснат. Зад неговото ново лице се крие същата личност. А при това положение вие имате сериозни основания за тревога.
Логрази обърна гръб на езерото, което от това разстояние изглеждаше сиво и непрозрачно като имитациите на вода в детските железници макети.
— Вие сте прав в едно друго заключение — каза той. — Аз не съм от Мафията. Аз съм от ЦРУ. Както и Магьосника. Преди време той се е опитал да напусне организацията, но директорът го е принудил да се върне. Ето защо ми се струва, че сега я мрази — а може би я е мразил винаги, кой знае? Работата е там, че иска и от мен да скъсам с ЦРУ и да се присъединя към него. Просто не знам какво да правя. Да се свържа с него е чисто самоубийство. Но се страхувам, че Магьосника ще ме убие, ако откажа.
— Как ще постъпите?
— Признавам, че нямам ни най-малка представа. Но не разполагам с много време за колебание. — Погледът на Логрази беше празен.
— Докладвайте на началниците си.
Липсата на топлина в усмивката на Логрази бе малко плашеща.
— Не знаете колко високо го ценят в организацията. Той ще отрича всичко и никой няма да ми повярва, преди да е станало вече твърде късно.
— Знаете ли какви са плановете му?
— Все още не. — Логрази избърса дъждовните капки от лицето си. — Ще ми ги каже, едва след като се съглася да се присъединя към него.
Сърцето на Мило заби ускорено. Може би именно това бе пролуката, за която се молеше; възможността да се измъкне от менгемето, в което го стягаше Магьосника, и да му се отплати за мъченията, на които бе подложен.
— Вижте, възможно е той да възнамерява да ви убие, независимо от това дали сте с него, или не — каза той. Мислите му препускаха седем или осем хода напред. Трябваше да разбере намеренията на Магьосника, и му се струваше, че сега е открил начина да го стори. — Като имате това предвид, съществува и трети вариант, който бихте могли да обмислите.
Главата на Логрази рязко се завъртя.
— Какъв? — попита той толкова бързо, че Мило искрено го съжали. Очевидно този човек беше изгубил всякаква надежда.
— Престорете се, че сте на негова страна. Така ще си спечелите малко място за маневриране, както и време, през което да подготвите рапорт до своите хора. Той ще бъде подкрепен от собствените действия на Върджил, а не толкова от вашите думи, в които, както сам казахте, те могат и да се усъмнят.
— Това би могло да стане — кимна Логрази. — Но не мисля, че ще успея да го направя сам. Ще ми е нужна помощ.
— Но разбира се — каза Мило с усещането, че робските вериги, които го сковаваха, всеки миг ще паднат. — Аз съм на ваше разположение.
Логрази протегна ръка.
— Ако говорите сериозно…
— Напълно. — Мило я пое и я стисна.
— В такъв случай трябва да се погрижите за Сирик и Кристофър Хей незабавно — каза някак глухо Логрази. — Трябва да удовлетворим това негово желание, както и да му дадем „Гората от мечове“.
— Оставете това на мен — успокои го Мило.
— Мога да разчитам на вас, нали? — Той видя, че капчиците по лицето на Логрази не са пръски от дъжда, а пот. — Не искам да умра.
— Ал де Кордия беше тук наскоро, преди около месец — каза Сутан, когато кафето и кейкът бяха вече сложени. — Трябваше да се види с Тери по работа.
— Знаеш ли по каква работа? — попита Сийв. Той беше на седмото небе; никога преди не бе вкусвал толкова хубаво кафе.
— Не. — Сутан разбърка втора лъжичка захар в чашата си. Седяха в гостната; през отворения прозорец нахлуваха ярки слънчеви лъчи. Стаята гледаше към улицата и от време на време разговорът им се прекъсваше от гърленото ръмжене на преминаващите отдолу мотоциклети. — За добро или за лошо, никога не съм се месила в бизнеса на Тери. Сега мисля, че това е било грешка от моя страна.
Сийв видя ръката на Крис да покрива нейната.
— Продължавай, Сутан — каза той. Преминаването на собствени имена не им бе отнело много време.
— Ал смяташе да стои само една седмица, но остана три. Тук му хареса, а и ние… — Тя замлъкна, свела поглед към кафето си.
Темата очевидно бе твърде болезнена за нея и Сийв я изчака да се справи с чувствата си, без да каже нищо. Но мълчанието се проточи толкова дълго, че той реши да я посбута. Извади от джоба си листче хартия и го плъзна през масата.
— Погледни това. Тук са написани името и адресът ти. По този начин те намерих.