— Какво?
— Виж, идеята да се обезглавяват жертвите на отряда СЛАМ принадлежеше на Тери. Трангх отсече главата на Дом; можеш да бъдеш сигурен, че пак той е сторил това и с Тери. Използва метода, който някога прилагаше СЛАМ, за да избива останалите членове на групата. Ако питаш мен, това прилича на някакъв смахнат план за отмъщение.
— Но във Виетнам вие сте убивали северновиетнамци и виетконгци — каза Крис. Нещо в обяснението на Сийв просто не се връзваше. — След като сте го използвали на ваша страна, значи самият той е южновиетнамец. Трябва да е мразел северновиетнамците повече и от вас.
— Да, би трябвало — каза Сийв. — Ако е бил южновиетнамец. Естествено, той твърдеше, че е от Юга, а предполагам, че и документите му са били в изправност, тъй като беше един от хората на Върджил. Но от време на време отрядът се сблъскваше със загадъчни препятствия. — Той им разказа за засадата на камбоджанска територия. — Върджил попита мен и аз му посочих един от кхмерските войници. Обстоятелствата се стичаха по такъв начин, че тогава той изглеждаше единственият логичен виновник. Сега, като се замисля, струва ми се, че всичко е било прекалено логично, прекалено очевидно. Мисля, че цялата работа е била нагласена от Трангх. След като Върджил екзекутира кхмера, никой така и не повдигна повече този въпрос.
— А самият той не каза ли нещо в своя защита? — попита Крис.
— Никой не му даде такава възможност — отвърна Сийв. — Беше война. Намирахме се на вражеска територия, под невероятно напрежение. Нямаше време за такива правни подробности.
— Това е чудовищно — рече Сутан.
— Съгласен съм — отговори Сийв. — Това копеле Трангх използва невинния кхмер като козел на жертвоприношение.
— Нямам това предвид. Говоря за вас двамата, за това, което става тук. Погледнете се — седнали сте и замисляте убийство, мъст. Вървите по същия път, който погуби Тери.
— Искам да стигна до истината — каза Сийв. — Това ми е работата. А и на Крис също, ако става въпрос.
— Нарочно ли се правиш, че не разбираш? — Очите на Сутан хвърляха искри. — Нима си готов да си продадеш душата, както направи Тери, за да се добереш до истината?
— Не ти ли е ясно, че този човек трябва да бъде спрян — каза Сийв. — Той вече уби брат ми и този на Крис. Уби Ал де Кордия. Тези основания не са ли достатъчни?
— Не! — Гласът на Сутан премина във вик. — Техният живот е вече изгубен, но смъртта им не бива да остане безсмислена. Поучете се от тях, за бога. За тези хора войната никога не е свършвала. Защо трябва и вие да сте като тях? Спасете се!
— Късно е — поклати глава Сийв. — Твърде близо сме до епицентъра на взрива. Бурята вече набира сила. Ние сме вътре в нея и или ще я унищожим, или тя ще унищожи нас.
— Боя се, че той е прав, Сутан — каза Крис.
Тя погледна първо единия, после другия. В лицето й се четеше печал.
— И двамата сте безнадеждни. — Внезапно Сутан избухна. — Проклет да си! — изкрещя тя. — Защо дойде? — После се свлече на масата и положи глава върху ръцете си. — Господи, всички до един сте луди.
Според инструкциите на Сийв, Даяна узна всичко, което можа, за миналото на Арнълд Тот — човека, който той й бе наредил да проучи. Историята му, събрана парче по парче от полицейския компютър и тези на Ай Ар Ес и данъчната комисия на щата Ню Йорк, от училищни и военни архиви и други подобни места, се оказа напълно стандартна във всяко отношение. Роден в бедно чикагско предградие, той бе получил гимназиалното си образование в държавно училище, като оценките му в най-добрия случай бяха посредствени.
Следваше една година в Мичиганския университет, откъдето беше отпаднал, за да се включи в производството на контейнери в Мериленд. През ноември 1963, годината на убийството на Кенеди, се бе записал в Специалните части. Останките му бяха пристигнали от Виетнам в алуминиев ковчег.
„Задънена улица“, помисли си Даяна. Чиста загуба на време. Но тъй като бе научена да върши всичко до край, през почивния си ден тя взе самолета за Файетвил, Северна Каролина. Късно следобед пристигна във Форт Браг, където се намираше щабът на СОКОМ — оперативното командване на Специалните части на Съединените щати.
Тя се представи и беше посрещната с изключителна любезност от началник-щаба, капитан Конъли — доста млад, загорял от слънцето гигант с обезоръжаваща усмивка и твърди, преценяващи очи. Той нареди, на адютанта си да донесе служебното досие на Арнълд Тот. Междувременно поддържаше незаангажиращ разговор, без да сваля от нея каменния си поглед. Даяна имаше чувството, че ако след десет години го срещне случайно на улицата, той не само ще я познае, но и ще си припомни всяка подробност от днешното й посещение.