— Не знам за какво говориш — отвърна Крис. — Никога не съм се мъчил да доказвам нещо пред околиите.
— Това просто не е вярно — настоя Сутан. — Въпреки вашите различия, баща ти беше идол за теб. А то се отнася до Тери…
— За бога, хайде да оставим брат ми на мира. — Беше уморен от непрестанните напомняния за миналото, изплашен от тежестта на вината, легнала върху плещите му.
— Вярно — подразни го Сутан. — Ти не желаеш да слушаш подобни неща. — Тя взе лицето му в дланите си. — Не разбираш ли, Крис, ти бягаше не от войната, а от самия себе си. Именно заради това накрая се наложи да те прогоня. А сега всичко започва отначало и аз не искам да бъда част от него.
Тя се отдръпна и преди той да успее да я спре, стана и направи една залитаща крачка обратно натам, откъдето бяха дошли.
— О, Господи!
Крис изскочи от тъмнината на ъгъла и видя същото, което бе видяла и Сутан — право към тях, по-лек и от въздуха, се носеше Мабюс.
Беше дълбока нощ, когато спомените за предишния му живот изтръгнаха Мило от обятията на Морфея. Подобно на Жан Валжан, той се почувства дебнат от безмилостен преследвач, дошъл от другата страна на времето, от един живот, в който бе прегрешавал твърде често или прекалено усърдно.
Седна в леглото, черните атлазени чаршафи се набраха в скута му. Всичко това му се виждаше твърде странно, тъй като се имаше за човек, неподатлив на чувството за вина. В главата му още се носеха стиховете на една песен от Жак Брел, сякаш я беше слушал в съня си.
Отвън Люксембургската градина със своите гъсти шубраци и мастилени сенки изглеждаше някак заплашителна.
Нежната ръка на Морфея докосна хълбока му.
— Там няма нищо. — Тя го притегли надолу под завивките. — Хайде, ела да спим.
Но в мрака животът, който бе живял, жестоко обгръщаше нозете му.
Той подви крака към себе си, след това стана от леглото. Облече се мълком и излезе, без дори да погледне назад към леглото, където, придърпала завивките под брадичката си, Морфея се взираше в оставащата след него празнота.
По това време на нощта Париж беше тъмен като при бомбардировка. През целия път до апартамента си Мило наново превърташе в ума си филма, който жена му му беше показала една вечер, три седмици след неговия неуспех да получи от министъра на вътрешните работи изключително важни разрешителни за търговия. Тя му поднесе ролката на масата за вечеря заедно с la crème brûlée1, опакована като новогодишен подарък.
Звучеше Бах, месата в си минор. Гледаха филма заедно и той си спомни блясъка в очите й, с който тя поглъщаше промените в изражението на лицето му — отвращение, гняв, унижение — докато сменящите се кадри постепенно разкриваха пълния размер на нейната поквара. В съзвучие с възвишената музика на божествения хор, перверзните действия изглеждаха невероятно пошли. Сексуалната гимнастика, която тя и министърът изпълняваха, отстъпи място на бесен садо-мазохизъм и Мило откъсна лентата от ролките.
— Защо го направи? — изкрещя той. Ръцете му се тресяха като на паралитик.
— За да можеш да получиш онова, което искаш — каза тя в отговор на неговата ярост. — С това ще изнудя министъра на вътрешните работи да ти отстъпи дипломатически концесии, каквито иначе никой не би ти дал.
Той простена, отвратен до дъното на душата си.
— Не, питам те защо ми го даде? Защо ме накара да го гледам?
— За да ти дам урок по твоя собствен катехизис. — Мило щеше да помни усмивката й до деня на своята смърт. — За да ти докажа какво означава да си подвластен на някого. За да видиш какво правите в своето безсърдечие ти и такива като теб с народите на Индокитай. За да ти докажа нагледно и убедително къде лежи източникът на твоята власт.
Изображението на голите й бедра, докато стоеше разкрачена над коленичилия министър, вече не трептеше на екрана, но продължаваше да се превърта в съзнанието му, откъдето беше безсилен да го прогони. И Мило разбра, че тя е права — нейна беше силата, ако не славата.