— Да, но някой го е направил — отвърна тя. — Кой?
— Същите хора, които създадоха Групата за проучване и наблюдения — каза Джагър. — ЦРУ.
— Значи Групата е била тяхно дело? — Даяна усети, че пулсът й се ускорява.
— От начало до край.
— Самите войници знаеха ли за това?
— Шегувате ли се? Те си нямаха понятие от нищо, освен как да убиват врага. В онези дни, с всичките протести и вълнения у дома, ЦРУ изпитваше особено силна необходимост да се намира в сянка.
— Ами Тот?
Джагър смачка угарката си.
— Мисля, че при него беше по-различно. Той трябва да е бил вътрешен. Или по-точно, може би се е издигнал до това положение, след като е бил „убит“ и прехвърлен в Групата. Разбирате ли, Тот всъщност никога не е съществувал в нейния състав. По това време той е бил вече „мъртъв“.
— Но нали току-що ми казахте, че сте го видели жив близо до Плейку.
— Така е, видях го — каза Джагър. — Но дяволски добре знам, че това не беше Арнълд Тот.
— А кой тогава?
Джагър изтръска нова цигара от пакета и се загледа в края й сякаш виждаше там нещо интересно.
— Толкова много ли искате да научите?
— Който и да е този човек — рече Даяна, — той вероятно е замесен в три убийства. Все още ли искате да задържите информацията?
— Не — отвърна Джагър. — Никога не съм имал такова намерение. — Той запали и издуха струя дим. — Дълги години Тот беше истинска напаст за виетконгците. Но съм го виждал да избива прекалено много азиатски жени и деца, за да мисля да го защитавам. За него щом си азиатец, ти с нищо не си по-добър от лайното, което остъргва от подметката си.
Последното заинтересува Даяна.
— Очевидно, това не му е попречило да използва азиатци в отрядите си — каза тя.
Джагър кимна.
— Именно там е работата. Разбирате ли, на него изглежда му доставяше удоволствие да ги вижда как убиват собствените си братя. Освен това, извличаше полза от тяхната дивашка свирепост. Учеше виетнамците как да оцеляват при настъпването на американската армия, а те в замяна го учеха как да накара врага да яде собствените си срамни части.
— Господи! — На Даяна й се догади и тя се извърна встрани.
— Няма да се извиня — каза Джагър, — тъй като ви казах това нарочно. Сега вече знаете за Арнълд Тот всичко, което е необходимо да се знае за него.
— Това е опасен човек — каза Даяна, като се съвземаше.
— Ако още е жив и продължава да действа, можете да се обзаложите за това. Нещо повече, ще бъде и добре защитен, разбирате ли ме?
Даяна кимна.
— Добре — каза Джагър. — След всичко, казано до тук, можем да приключим. Арнълд Тот се е превърнал в човек на име Маркъс Гейбъл.
— Това е просто лудост — рече тя. — Срещу Гейбъл наскоро имаше процес. Във вестниците, списанията и по телевизията непрекъснато даваха негови снимки. Между двамата няма никаква прилика.
— Не мога да направя нищо по този въпрос — каза Джагър.
— Кога е приключила военната служба на Гейбъл?
— Изтеглили са го от Виетнам към края на седемдесет и втора. Интересното е, че Групата за проучване и наблюдения е прекратила дейността си месеци преди това.
— С какво се е занимавал после?
— Не може да се каже, тъй като липсват данни да е бил прехвърлян другаде.
Скептицизмът на Даяна изплува върху лицето й. Вече се канеше да си тръгне и Джагър го разбра, понеже изчака до последния момент, преди да й подаде малък кафяв плик.
— Направете ми една услуга — каза той. — Не го отваряйте, преди самолетът да излети.
Даяна изпълни молбата му. Капитанът вече беше изключил надписа „НЕ ПУШЕТЕ“, когато тя изтръска съдържанието на плика: две ксероксни копия от военни досиета. Във всяко имаше отпечатъци от пръсти. Едните принадлежаха на Арнълд Тот, другите — на Маркъс Гейбъл. Те бяха идентични.
Призори талазите на мъглата се раздвижиха.
Мън гледаше като втрещен как от тях изплува висока, стройна фигура. Най-странното, това, което вдъхваше истински ужас, беше, че утрото бе съвършено ясно. Нямаше нито едно облаче и никъде не се забелязваше мъгла. Освен тази, която се кълбеше и стелеше между дърветата, извирайки сякаш по вълшебство от самата земна кора.
Могок и придружаващите го войници бяха изоставили Мън на това сечище, преди да отведат нанякъде Ма Варада. Могок му каза, че само ако мръдне, ще бъде застрелян, и Мън нямаше основание да не му вярва. Още повече, след като чу щракането от сваления предпазител на картечен пистолет, когато веднъж отиде в края на полянката, за да се облекчи.