Въпреки неловкото положение, в което бе изпаднала във Виетнам и Камбоджа, тя ги разглеждаше не като огледало на своя разлагащ се дух, а по-скоро като практически урок, в който няколко души в своето усърдие бяха надхвърлили пълномощията си. А дали не бяха прекрачили и закона? По този въпрос Америка все още не можеше да вземе решение.
Подобно на Римската империя, Америка беше среда за покварата, разяждаща гнилата фасада на нейната култура. Вонята на упадъка я изпълваше като гробище.
„Това беше несправедливо“, мислеше си Мило, докато гледаше как Мабюс напасва трите оръжия. Толкова години бе живял привързан за американците като към колело за мъчения. През цялото това време той не беше нищо повече от тяхна главна, макар и неволна, пионка. Те му заповядваха и той се подчиняваше безропотно и малодушно.
Сега, когато беше свободен и можеше да ги манипулира така, както те бяха манипулирали него, той имаше възможност да се обърне назад и да види миналото такова, каквото беше. Но, странно, новопридобитата му свобода не намаляваше горчилката от онези години. Пълното осъзнаване на робското му положение, което му се бе разкрило отведнъж, подобно на божествената светлина, озарила свети Павел посред прашния селски път, само още повече усилваше яростта му. Но той разбираше, че именно тази ярост, плод на жлъчната сърцевина на неговото робство, може да му даде силата, от която се нуждаеше. Тя щеше да бъде пътеводната звезда на всичките му по-нататъшни действия.
И все пак, той се питаше дали само яростта му ще е достатъчна, за да надделее над неговия страх пред Магьосника.
Мило познаваше Върджил много по-добре, отколкото Логрази можеше дори да мечтае, но не смяташе това за преимущество. Тъкмо обратното — това, че знаеше на какво е способен Магьосника, подхранваше ужаса му така, както огнярят подклажда пещта.
Излишната жестокост и подигравката бяха два елемента, които Върджил неизбежно втъкаваше във всеки свой замисъл. Той беше гений от твърде извратен тип. Това, което го правеше така опасен, беше не толкова неговият интелект, колкото неочакваните скокове на мисълта му, противоречащи на всякаква логика и ред. Ако той просто бе лишен от нравственост — за какъвто Мило считаше Тери, — това би било достатъчно лошо. Но Магьосника беше нещо повече. Той бе хаос в човешки образ.
Мило си помисли за Морфея, сама в своето черно легло, и за пръв път осъзна колко умно бе изградила тя своята забрава, която я предпазваше от всичко — от страха, болката, дори от времето. За момент той й завидя за тази крепост, издигната с цената на упорито самовглъбяване. Тя беше защитена дори от хаоса, който представляваше Върджил.
После изведнъж видя нейния свят такъв, какъвто беше в действителност и с моментна тъга осъзна, че тя просто бе сменила един затвор с друг.
Как мразеше американците! Те бяха като прокажени — тези безумни синове на Мидас, които променяха всичко, до което се докоснеха, със своите обещания за планини от злато. Първо арабите, а после тъпканите с обезценени пари германци и японци започнаха ревностно да им подражават.
Тяхната философия беше проклятие за Мило, за него истинската свобода означаваше равенство. В него продължаваше да живее духът на Френската революция, който беше осмиван или, дори по-лошо, забравен от неговите сънародници.
Ветровете на промяната го бяха изхвърлили заедно с останалото човечество на този пустинен бряг. Сега единствената надежда на човешкия род беше в „Льо Жирон“ — Обществото за завръщане в лоното на църквата. Само бързият, безпощаден скалпел можеше да премахне заразата, заплашваща да обхване земното кълбо. Иначе не след дълго Франция, както някога Индокитай, щеше да бъде разграбена от мародери, прекалено алчни, за да проумеят естеството на постъпките си.
Мабюс, който почти бе приключил с работата си, се поколеба. Макар „Гората от мечове“ да не принадлежеше към неговата култура, той беше запознат с легендата. Много пъти се бе подигравал със силата на трите оръжия с чувството на доволно превъзходство над онези, които вярваха в нейното всемогъщество.
Но сега, когато държеше остриетата в ръцете си и се готвеше да ги съедини в едно цяло, в истинската „Гора от мечове“, го обзе тръпка на безпокойство. Пръстите му, които направляваха иглите от слонова кост там, където дръжките се съединяваха с нефритените остриета, внезапно се вдървиха и той насмалко не изпусна талисмана.