Мило, който седеше в мрака от другата страна на писалището, допрял върховете на пръстите си в дълбок размисъл, не забеляза нищо. За него „Гората от мечове“ беше просто средство за постигане на определена цел. Какво ли знаеше той за вековната сила, заспала подобно на звяр, чужд и враждебен към новия свят, изникнал край леговището му.
„Престани — заповяда си Мабюс. — Мило е прав. Това са само три остриета и нищо повече. Силата им се дължи единствено на хорското суеверие.“
И все пак…
— Готово е — каза Мабюс. Той се изправи в полумрака и протегна оръжието в двете си ръце.
— „Гората от мечове“ — прошепна Мило.
Мабюс потъна в сянка. Почувства как мракът го обхваща постепенно, както при затъмнение. Той сграбчи дръжката на „Гората от мечове“ с почти свръхестествена сила, породена от отчаянието. „Какво става с мен?“, мярна се в ума му.
Усети студ, после чу в съзнанието си звънтящите крясъци на мъртвите. От известно време Мабюс постоянно чувстваше техния дъх в лицето си. Скоро мисията му щеше да приключи и той щеше да се присъедини към тях. Но какъв ритуал на пречистване му предстоеше преди това, той нямаше представа.
Душата му бе черна от саждите на греха. Те сякаш бяха неизбежен продукт на пламъка, който бушуваше в него — не изкупителен огън, а страст, толкова силна, че можеше да се нарече похот.
Хладен вятър бръсна бузата му подобно на ръката на мъртвец. Стаята беше все същата. Или може би се бе променила? Мабюс внезапно изпита шеметното усещане, че стените се издуват навън, рухват и се разпадат в безкрайната чернота не на пространството, а на времето. Неговият дух растеше и се удължаваше, докато накрая доби размерите на река с безкрайна дължина.
Той се взираше в тъмната огледална повърхност на „Гората от мечове“ и най-сетне видя потъналия в забрава предмет на своята страст, който го очакваше, търпелив като богомолка.
Съзнанието му отдавна го бе изтрило от паметта му. Но силата на „Гората от мечове“ го бе изтръгнала от затвора на забравата като болезнен писък от притиснато гърло.
Тя се казваше Луонг…
Връзката между секса и смъртта в мозъка на Мабюс се бе създала известно време след завръщането на групата СЛАМ от Ангкор, когато той се прибра у дома си на север.
Месеци наред не бе могъл да мисли за нищо друго. Мисълта да види отново родното си село го плашеше, но същевременно я чувстваше като магнит, като тежест вътре в себе си и знаеше, че няма да може да намери покой, докато не го стори. Сега знаеше защо. Разрушението беше пълно. От постройките не бе останало нищо. Американската хеликоптерна атака беше убила над сто души, неизвестен брой други бяха така осакатени, че единственото, което им оставаше, бе временната утеха на опиума.
Мабюс пристигна по здрач. Започна да броди сред овъглените развалини като кораб, оставен на произвола на вълните. Мъчеше се да си спомни, но, изравнявайки селото със земята, ракетите сякаш бяха унищожили и собственото му минало. Като запращаше мислите си назад към времето, когато бе живял тук, той се сблъскваше само с безформена празнота, в която не можеше да вгради никаква представа или образ.
— Трангх?
Отнякъде се бе появил старец. Той умело се придвижваше през пепелището, сякаш вече бе приел това като свой нов начин на живот.
— Ти ли си, Трангх? — взря се той в лицето на Мабюс. — Това съм аз, Ван Нгок. Помниш ли ме от едно време? Останахме само дъщеря ми и аз. Всички останали са мъртви или умират.
Ужасен, Мабюс кимна с глава.
— Помня те. — Най-страшният му кошмар се бе превърнал в действителност. Повече от всичко на света искаше да се обърне и да побегне колкото се може по-далеч от това море от смърт. Но ръката на стареца го държеше здраво.
— Добре направи, че се върна — каза Ван Нгок. — Хубаво е да има един роден син там, където вече никой няма да види светлината на утрото.
Той го отведе до един набързо издигнат заслон, пред който гореше малък огън. Поддържаше го млада жена, която Мабюс не познаваше.
— Дъщеря ми Луонг — каза Ван Нгок. Младата жена се поклони, като извърна очи настрани. Беше твърде красива. Имаше силно, открито лице, а дълбокият й взор криеше неизвестността на разума. — Сигурно си гладен, Трангх. Нека те нахраним. Ще ми разкажеш за своите премеждия, а след това ще спим.
По време на цялата оскъдна вечеря Ван Нгок задаваше на Мабюс въпроси за неговите подвизи във войната срещу американците. С ъгъла на окото си Мабюс виждаше, че Луонг го наблюдава, но всеки път, когато обърнеше поглед към нея, очите й се свеждаха надолу към дървената купичка в скута й.