Старецът и дъщеря му ядяха малко. Каквито и жалки запаси от храна да притежаваха, те бяха за техния гост. Мабюс нямаше апетит, но да откаже да яде или да остави огризки щеше да означава обида. Той изяде всичко, без да усети някакъв вкус.
— Ти си голям герой, Трангх — каза старецът. — Завръщането ти в това изпълнено с пустота място е доказателство за това. Твоето присъствие тук е чест за нас.
Похвалите на Вай Нгок караха Мабюс да се чувства неловко.
— Не съм достоен за такива думи и за такова гостоприемство — каза той, като действително го мислеше.
Ван Нгок се усмихна и жълтите му зъби заблестяха на огъня.
— Глупости. Това не беше абсолютно нищо. Уверявам те, че в старите дни щях да ти поднеса истински пир. — Той въздъхна. — Тогава бяхме добре. Щедростта на земята и „абхидхама“, учението на Буда, ни крепяха. — Главата му клюмна от умора или може би в потвърждение на думите му. — После дойдоха комунистите, с техните идеи за разрушение и смърт. Без Бог, без семейство, без надежда.
Ван Нгок поклати глава.
— Свещениците треперят пред комунистите. Звярът настъпва на юг и Буда отвръща лицето си от тази земя. Католиците, които проповядваха словото на Исус, отдавна са мъртви. Но ти навярно знаеш всичко това, Трангх. Звярът е ненаситен; той ни отнема всичко и не оставя нищо в замяна.
Огънят се отразяваше в широко отворените му очи, блестящи от сдържаните сълзи.
— Но най-лошо е за младите. Аз поне помня онова, на което са ме учили. Съхранявам Буда в сърцето си. А децата още не са имали време да се научат. Те поемат отровата на звяра и самите се превръщат в зверове. Сега нашата основна стока е омразата, Трангх. Няма ли да ни помогнеш?
Мабюс не откъсваше очи от огъня. Усещаше езика залепнал за небцето си. Мина дълго време, без да промълви нищо.
— Това беше непростимо от моя страна — каза старецът. — Най-смирено те моля да приемеш извиненията ми. Ти си направил за нас повече от десетки мъже, взети заедно. — Той погледна към дъщеря си. — Луонг ще се погрижи за всичко, от което имаш нужда. Трябва само да й кажеш. Тя ще остане с теб през нощта.
— Това едва ли е необходимо.
— Може ли славният герой да спи сам? Нима искаш да ме посрамиш пред хората?
Докато привършат с храната, се спусна мрак. Ван Нгок вече дремеше. Наоколо горяха и други огньове, сякаш в обширна, празна равнина. Гледката беше зловеща.
Никога преди Мабюс не бе чувствал такава самота. Тя стягаше сърцето му като в ледена прегръдка. Само да можеше да си спомни, мислеше си той, за времето преди комунистите. Но съзнанието му беше празно, все едно че се бе родил едва тогава, когато, по думите на Ван Нгок, те бяха започнали настъплението си на юг.
Какво бяха за него Исус или дори Буда? Само презряни, лишени от значение думи. Старецът със същия успех можеше да е и марсианец, изповядващ напълно чужда за Мабюс философия. „Вяра“ бе дума, която той не можеше дори да произнесе.
Отблясъците от огъня танцуваха по страните на Луонг. Без да каже нищо, тя се изправи и го поведе към колибата. Тя бе построена от стари американски полеви куртки, разрязани и сплескани консервни кутии и дори парче черна животинска кожа, която още силно миришеше на щавено.
За последен път Мабюс беше оставал насаме с жена дълго преди мисията в Ангкор. Съзнанието му, стегнато здраво в собствената си агония, не помнеше какво трябва да прави. Но не и тялото му.
Гъстата, буйна коса на Луонг го покриваше като копринена паяжина. Тя започна да разкопчава дрехите му, галейки кожата му с върховете на сръчните си пръсти. Когато той беше вече гол, тя се съблече по начин, който му се стори безкрайно възбуждащ със своята невинност. Той гледаше смаяно члена си, който Луонг обхвана с длани, за да го придърпа надолу към грубата сламена рогозка, върху която бе легнала. Удоволствието от мекотата, с която го обгърна, бе толкова остро, че дъхът излезе със свистене от гърдите му.
Бедрата й се разтвориха към тъмнината, коремът й хлътна навътре, тазът й се изви в непреодолима покана. Острите зърна на малките й гърди стърчаха към устните му, привличайки ги да ги поемат едно след друго, както тя миг преди това бе сторила с него.
Дъхът й опари бузата му; допирът на бронзовата й кожа, лъскава като коприна на трептящата светлина на огъня, го разтърси като електрически ток. Топлината на тялото й премина в него, докато най-сетне росната й влага изтръгна неволния му стон.