Любиха се необуздано, с яростта на дълго сдържаната възбуда. Мабюс бе убеден, че старият Ван Нгок иска дъщеря му да зачене дете от герой. Мина му през ума, че това щеше да е твърде малка отплата. За момент мисълта за това, което правеше, го накара да се почувства щастлив. Никога по-рано не му бе хрумвало, че може да достави щастие на някой друг. Задоволство от добре свършена работа — да. Но щастие? Това беше нещо съвсем различно.
След това, с наближаването на оргазма, той почувства как пръстите на Луонг се впиват в рамото му. Очите му се разтвориха и се взряха в нейните. Изразът на неукротима омраза в погледа й накара слюнката му да загорчи.
Тогава видя острието на ножа, проблясъка на светкавичното му движение. Не можа да повярва, че това се случва наистина, помисли си, че сънува.
После тя се изви нагоре към него, лицето й се изкриви от болезнена наслада. Мабюс усети как нещо мокро пропълзява по корема му, затопля слабините му. Претърколи се встрани и видя ножа, забит до дръжката в нейния хълбок.
Ръката й продължаваше да стиска дръжката. Мабюс знаеше, че ако тя извади острието, кръвта й ще изтече за броени секунди. Погледна я в лицето. Очите й бяха ясни и блестящи. В този момент той разбра защо го бе направила. Презрителният й израз говореше достатъчно ясно.
— Знам за теб — прошепна тя. — Знам какъв си всъщност и какво си направил. — Мабюс внезапно осъзна, че тя не е като простоватия си баща, който вярваше във фалшивия му ореол на герой. Тя знаеше истината.
— Откъде? — Гласът излезе от гърлото му като недоверчиво грачене.
— Срещнах един човек, който, подобно на Буда, знае всичко за теб. — Луонг се засмя. — Сега ще сънуваш това, нали?
— Иска ми се да бе забила ножа в мен.
Тя се усмихна.
— Знам.
Едва сега Мабюс проумя същността на нейното презрение, пълнотата на триумфа й. Той не заслужаваше проста смърт като тази. Луонг искаше от него да продължи да живее със знанието за това какъв е и какво е сторил. И средството за това беше собствената й смърт.
При вида на изражението върху лицето му тя се усмихна още по-широко, малко преди с последния остатък от силите си да извади ножа от хълбока си и да затвори очи за последен път.
— Кажи ми за мадмоазел Сирик — рече Мило.
— Какво? — За момент Мабюс не можа да разпознае гласа му сред какофонията от звуци в душата си. Видението, породено от „Гората от мечове“, го бе потресло и той стоеше като вцепенен. Пустотата в него, безжизнена от толкова време, кънтеше с агонизиращ звън. — Какво да ви кажа за нея? — Гласът му беше дрезгав от чувства, които отдавна бе забравил, че може да изпитва. — Както вече знаете, получи се нещо като патова ситуация. Кристофър Хей заплаши, че ще унищожи „Вратата към нощта“, ако не му предам мадмоазел Сирик. Нямах друг избор — почувствах, че не блъфира. Той се оказа не по-малко умен от брат си. Всъщност, при срещата си с него изпитах зловещо усещане.
— Защо?
— Беше все едно, че никога не бях убивал Тери Хей или той бе възкръснал от мъртвите. Видях го пред себе си така ясно, както виждам вас сега.
— Глупости.
— Разбира се — отвърна глухо Мабюс. Защото „Гората от мечове“ в ръцете му твърдеше друго. И той най-сетне разбра естеството на нейната сила. Тя му позволяваше да вижда над дребните човешки грижи. Той бе смаян от космическата гледка, дори когато му се мярна мигът на неговата собствена смърт. Осъзнаваше мощта, която притежаваше в момента, но едновременно с това си даваше сметка, че тя не е за него. Желанието му за забрава бе прекалено силно.
Тя не беше и за Тери Хей — у него бе прекалено силен стремежът към власт.
„Гората от мечове“ бе за някой, който, според вярванията на тхераваданските будисти, бе пречистен от всякакво желание и подобно на Сидхартха бе готов да поеме по един по-висок път.
Тери Хей, когото Мабюс не бе разбрал и поради това бе намразил. Бяха му казали, че Тери Хей е този, който е разкрил истинската му принадлежност и го е продал на южновиетнамците. Военнопленническият лагер, униженията, които всеки ден го караха да копнее за смъртта.
Сега чрез силата на трите оръжия от дълбините на собствената му памет бе изплувала истината. В дъното на всичко се намираше не Тери Хей, а Магьосника.
И Луонг му беше казала това, макар и не с думи. В противната яснота, с която си припомни онова, което дълги години се бе опитвал да потисне в паметта си — моментът на нейната смърт, моментът, в който тя го бе приковала в преддверието на ада, той видя в най-малки подробности ножа, който беше използвала. Със своята гравирана дръжка той беше единствен по рода си. Оръжието на Магьосника. Мабюс си спомни, че по време на мисията в Ангкор Магьосника не носеше ножа си. Беше си послужил с неговия, за да кастрира северновиетнамския полковник.