Сега Мабюс разбра всичко. Единствено Магьосника знаеше кой е той и само той би могъл да го каже на Луонг.
Прозрението се стовари върху него като гръм. Той залитна и се опря с длан на ръба на бюрото на Мило. Дори и сега изпитваше нежелание да пусне дръжката на „Гората от мечове“. Празнотата в стомаха му, там, където бе смятал, че вече нищо не може да го засегне, се увеличаваше. Той си помисли за Кама Мара, своя разпитвач по време на пленничеството. „Денят е нощ, му бе казал Кама Мара, и нощта е ден. Когато приемеш, че черното е бяло, ще си наближил своето избавление.“ И ето че сега действително денят се бе превърнал в нощ — бяло, черно.
Дали силата на „Гората от мечове“, или неговото собствено съзнание му бе показало истината? Горчивата истина, която бе стояла заключена вътре в него през всичките тези години, сякаш беше заключил част от самия себе си.
Мило се взираше сурово в него.
— Пълни глупости — каза той. — Особено след като Крис Хей скоро ще е мъртъв. Искам от теб да го убиеш.
Мабюс дълго време не отвърна нищо. Очите му бяха приковани в центъра на „Гората от мечове“. Най-сетне каза с безразличен глас:
— А мадмоазел Сирик?
— Искам я тук.
— Жива или мъртва?
Този прост въпрос накара Мило да изпадне в ярост. Той скочи към Мабюс и притисна нефритените остриета в гърлото му.
— Жива, малоумно животно такова! Всичко ли трябва да свеждаш до живот и смърт? Доведи ми я тук, но го направи така, че да изглежда като смърт. Като нейната смърт. Сега разбра ли? Разбираш ли прост френски език?
Мабюс, приведен назад върху писалището, се взираше безстрастно в лицето над себе си, което познаваше така добре и все пак нямаше да опознае никога. Между него и този човек не съществуваше повече разбирателство, отколкото ако бяха родени на различни планети.
И тогава, през призмата на „Гората от мечове“ Мабюс видя, че през кратките, изпълнени с напрежение мигове, когато той и Кристофър Хей стояха лице в лице в изоставената конюшня в Турет, бе научил за него повече, отколкото знаеше за французина след всичките години, през които му бе служил с двуличие и вярност.
Най-сетне разбра какво беше онова, което го привличаше към Кристофър Хей. Между Мабюс и Тери Хей съществуваше недовършена сделка. И макар Тери да бе мъртъв, искрица от неговия дух продължаваше да живее в по-малкия му брат. Именно това омагьосваше Мабюс.
То не беше просто път към забрава, а обещание за покой на един измъчен дух, прекарал твърде дълго в кошмара на чистилището. Смъртта на нихилизма. Скъпоценният дар на новопридобитата вяра.
Стигнаха в Париж по здрач. През целия път Сутан не свали крак от газта, и „Алфа Спайдър“-ът поглъщаше милите на север по шосе А-7, през Лион и местността на замъците.
Сутан не говореше с никой от двамата. Изражението й беше мрачно, сякаш бе дошла на погребение, и Крис започна да се безпокои за нея. Опита се да я заговори, когато Сийв отиде да върне взетата си под наем кола и след това отново по време на вечерята, и двата пъти без успех.
Но когато Сийв се върна на масата след разговора си с Даяна, той забрави за нейното настроение.
— Крис, какво можеш да ми кажеш за Маркъс Гейбъл? — попита Сийв, докато сядаше. Той не беше довършил вечерята си, но изглежда бе изгубил всякакъв интерес към храната.
— Нищо — сви рамене Крис. — Беше мой клиент.
— Знам това — каза Сийв. — Следих делото, както и всички в участъка. Но сега не ме интересува дали Гейбъл е бил виновен в убийството на жена си, или не.
Той им разказа онова, което Даяна бе открила във Файетвил.
— Така че — завърши той, — изглежда, че Маркъс Гейбъл и Арнълд Тот са едно и също лице. Това е Върджил, Магьосника, тайнственият шеф на отряда, в който служихме ние с брат ми и Тери. По всяка вероятност е бил човек на ЦРУ и все още продължава да работи за тях. Струва ми се, че не е изключено да е свързан по някакъв начин с Трангх.
Крис усети в стомаха си нарастваща студена буца и трябваше също да отмести чинията си встрани.
— Тогава Гейбъл неслучайно е спрял избора си на мен.