Тя погледна към него.
— Отговорих ли на въпроса ти?
— Зависи от гледната точка — отвърна Крис.
Тя се засмя.
— Твоята или моята?
— Аз нямам гледна точка. А ти имаш прекалено много.
Той покри гърдата й с длан.
— Крис.
— Мм. — Той усети отклика на тялото й.
Сутан сложи ръка върху неговата.
— Макар да сме в Париж, дали наистина сме по-близо до Трангх? Как въобще бихме могли да го намерим тук, за бога? От все сърце се надявам, че никога няма да успеем. О, Крис, толкова ме е страх!
— Tais-toi!8 — смъмри я той, като покри устните й със своите. — В мъртвилото на нощта дори сериозните въпроси трябва да спят.
Тя го обгърна с ръце и извивайки гръб, притисна гърдите си в него. Допирът на острите й зърна погъделичка кожата му. Той захапа рамото й и тя издаде дълбок гърлен звук.
Крис разтвори бедрата й със своите, докато те обгърнаха хълбоците му, и я повдигна от леглото. Очите й се разтвориха широко от изненада и той видя отражението си в изпъкналите им повърхности. Тласна се нагоре и влезе в нея. Тя го сграбчи и потръпна.
— Крис, обичам те!
Бедрата й направиха кръгово движение и те се оказаха толкова близо, колкото могат да бъдат две човешки същества. В парижката нощ градът светеше като огромен полилей досами прозореца им и всеки от тях наблюдаваше променящото се изражение върху лицето на другия, сякаш творяха с четката на художник цвят, контур и перспектива с онова свещено вдъхновение, което извлича от дълбините на душата неповторимата топлина на спомена.
Обляната в светлини Сена тихо носеше водите си в нощта, поклащайки лениви лодки, изпълнени с влюбени, които се взираха един в друг със сияещи очи, докато плаваха покрай Айфеловата кула, Нотр Дам и Musee d’Orsay.
С достигането на върха Крис изпусна дълбок стон и Сутан с трептящи, притворени клепки се заизвива отгоре му, докато накрая, останала без дъх, прошепна в осеяния със светлини мрак една дума, топлината на спомена.
— Тери.
Дик Ендрю от ЦРУ така и не отговори на обаждането на Даяна, което определено беше странно. Тя му телефонира неколкократно и всеки път й казваха, че е на съвещание, извън сградата, или просто, че го няма, в зависимост от това кой вдигаше телефона.
Тогава тя реши, че ще е най-добре да се обърне към Агенцията за борба с наркотиците. Брад Уолф, директорът на отдела за Източното крайбрежие, и бездруго й беше задължен. Сийв бе работил под негово ръководство по време на стажа си в Агенцията преди няколко години. Преди да замине за Франция, той я бе посъветвал да предаде на Уолф всички материали, натрупани в масивното досие на Питър Лунг Чън, което тя и стори още в деня на отлитането му.
Не бяха изминали и двайсет и четири часа, когато Уолф й се обади, за да й благодари лично за усилията, които тя и останалият екип на Сийв бяха положили по случая.
Ето защо Даяна отиде именно при него с информацията, която Крис бе дал на Сийв. Знаеше, че не разполага нито с времето, нито с пълномощията, необходими, за да открие „Моник“ без чужда помощ. А след предупреждението на Джо Клайн не беше склонна да го моли за услуга.
Денят преваляше, когато Брад Уолф й позвъни. Тя вече се готвеше да си тръгне и не беше на своето бюро, когато отговори на обаждането.
— Трябва да се срещнем — каза й той. — Веднага.
Тя долови равния, напрегнат тон на гласа му и се зачуди какво се е случило. Но беше прекалено добре обучена, за да разпитва по телефона. Вместо това каза „Гладна съм“ и му даде адреса.
Срещнаха се в един ресторант в Чайнатаун, който беше нейно откритие. Впоследствие той бе станал любимото място на Сийв, защото тук сервираха най-добрата морска храна и цял Ню Йорк. Това, че сега идваше тук без него, я потискаше.
Даяна подозираше, че е допуснала грешка не като се бе влюбила в Сийв, тъй като това трудно можеше да се избегне, а като бе упорствала в любовта си към него. Тя знаеше, че означава за него много, както и всяко друго човешко същество, но не смяташе, че това й стига. Беше глупост от нейна страна да обича един свещеник, още повече да иска да се омъжи за него. А тя си даваше сметка, че Сийв е повече свещеник, отколкото полицай. Единствената разлика между него и брат му Доминик беше в метода, който всеки бе избрал, за да осъществи делото на своя живот.