Извън владенията на генерала той съзнаваше, че е абсурдно те да бъдат сравнявани с Едем или Шангрила, освен ако човек не си представяше тези места като безмерно богати феодални владения, управлявани от свирепи деспоти, живеещи от кървавата пот на гладуващи крепостни селяни. И все пак Мън бе принуден да признае, че в устата на генерал Киу подобен абсурд звучеше правдоподобно.
Дали той бе с нещо по-добър от адмирал Джъмбо? Може би — ако, както сочеха фактите, Джъмбо бе сключил сделка с Магьосника. Но разяснението по този въпрос принадлежеше изцяло на генерал Киу и това караше Мън да се съмнява. А най-съмнително от всичко му се струваше великодушието, с което генералът освободи него и Ма Варада.
Сякаш за да потвърди опасенията му, Могок го потупа по рамото и каза:
— Следят ни.
Мън извърна глава назад, но не успя да види нищо през бъркотията от дървета, лиани и храсти.
— Кой?
— Войници — отвърна Могок. — Но дали са на Киу, или на адмирал Джъмбо, не мога да разбера.
Обгърнати от гигантската катедрала на джунглата, те бяха прашинки, подобни на зрънца пясък, носени от безкрайното море. Опасността, невидима и недоловима, дебнеше иззад всеки грапав дънер, всяка гъмжаща от насекоми лиана.
Дали адмирал Джъмбо чрез своите шпиони бе разкрил намеренията им? Или генерал Киу го бе лъгал през цялото време и сега изпращаше войниците си да ги екзекутират?
Те ускориха крачка, което бе доста трудно поради гъстата растителност. Сега вече Мън ясно чуваше звуците от преследването, отекващи сред дърветата. Той видя страха, изписан на лицето на Ма Варада, и я блъсна пред себе си надолу по склона.
Тя се препъна в един корен, извит над земята като крив старчески пръст. Раздразнен, Мън се наведе да я вдигне и точно в този момент започна стрелбата. По-късно той си даде сметка, че може би именно тази несръчност от нейна страна му бе спасила живота. Кората на дървото, до което се намираше, се пръсна на парченца под града от куршуми.
Проснат в цял ръст на земята върху Ма Варада, Мън извърна глава точно колкото да види приклекналия зад тях Могок, който изпращаше кратки откоси в зашеметяващо зелените пластове на джунглата.
Той им махна с ръка да го последват, като продължаваше методично да обсипва с куршуми местността зад тях. Насочиха се към една особено гъсто обрасла долчинка и въздухът натежа в дробовете им като блатна вода.
Стрелбата зад гърба им се усилваше. Могок се обърна, укривайки се зад група папрати, която стигаше по-високо от главата му. Вдигна оръжието си и се помести встрани, за да се прицели по-добре. Изведнъж политна с глава и тяло, разкъсани от съсредоточения автоматичен огън.
Мън се извърна и опря своя „Калашников“ в рамото си. Но спусъкът не поддаваше. Автоматът бе заял!
Под мишниците и по гърба му изби пот. Беше напълно беззащитен.
Той блъсна Ма Варада върху мочурливата земя и запълзя натам, където лежеше простряното тяло на Могок. Спря и се ослуша, опитвайки се да долови и най-малкия звук. Дали го бяха забелязали? Дали точно в този момент не се намираше в нечий прицел? Той знаеше, че подобни мисли няма да му помогнат с нищо. Без оръжието на Могок така или иначе бяха мъртви. Протегна предпазливо ръка и придърпа автомата към себе си. Когато вече беше в ръцете му, бързо пропълзя обратно към Ма Варада, изправи я на крака и я повлече след себе си през гъстия, преплетен храсталак.
Оръжието, което му бяха дали, се бе оказало безполезно. Карма. Или може би го бяха повредили нарочно, за да улеснят по този начин екзекуцията му?
Сега нямаше време да разгадава този въпрос. Той тичаше през джунглата, край лицето му се мяркаха клони и папрати, в ухото си усещаше запъхтяното дишане на Ма Варада.
Напредваха на зигзаг, като отново и отново чуваха зад себе си трясъка на прекършени клони. След това звукът започна да идва от всички посоки и Мън разбра, че са обградени от стесняващ се обръч, подобно на дивеч.
Нищо чудно, че точно зад гърбовете им се вдигаше толкова шум, помисли си той. Тези войници изпълняваха ролята на викачи и тяхната задача бе да гонят дивеча напред, към истинските ловци.
Тази мисъл го накара да се закове на място. „Нито една стъпка, предприета напразно“, беше писал Сун Цу. И той поведе Ма Варада обратно по пътя, по който бяха дошли.
— Какво правиш? — прошепна тя. Лицето й беше сбръчкано и изпито. Явно беше ужасена.
— Кротко — каза Мън. — Ако не искаш да умреш, следвай ме тихо и прави каквото ти казвам, без да задаваш въпроси.